— Какво ли означава това парадно посещение? Дали не са решили да ни направят официална визита? — промълви Макс Юбер.
— Не, сигурно днес имат някакъв празник — възрази Джон Корт. — Може би, празникът е в чест на някакво божество? О, това би било твърде интересно, понеже по този начин ще се изясни въпросът за тяхното религиозно чувство.
Сякаш в отговор на това предположение, бащата на Ли-Маи произнесе:
— Мсело-Тала-Тала…
— О, най-после — възкликна Макс Юбер и отърча навън, напълно уверен, че в този момент кралят на вагди минава, или по-право, шествува покрай тяхната колиба.
Уви, младият французин не зърна дори и сянка от негово величество. Обаче цялото селище беше изпаднало в силно вълнение: от всички страни прииждаха вагди, празнично облечени; някои се движеха по улицата като шествие право към източната част на селото, други се държеха за ръце, сякаш играят хоро, трети се прехвърляха от дърво на дърво, като маймуни.
— Явно е, че днес става нещо необикновено! — извика Макс Юбер, застанал пред прага на колибата, без да сваля поглед от движението по улицата.
— Ще видим, какво ще стане! Мсело-Тала-Тала? — обърна се Джон Корт към бащата на Ли-Маи.
Вагди притисна ръце към гърдите си, почтително наведе глава и отговори:
— Мсело-Тала-Тала!
Джон Корт и Макс Юбер заключиха, че днес вагдите навярно ще поздравят краля си, който най-после ще се яви пред тях в целия блясък на своето величие.
Понеже нашите пътешественици нямаха други, празнични дрехи, не можеха да се приготвят за срещата с негово величество. Ето защо, когато семейството на Ли-Маи излезе на улицата, те го последваха така, както бяха облечени с всекидневните си дрехи.
Само Камис остана в колибата, понеже не желаеше да има никакъв допир с този презрян, маймунски род. Форлоперът започна да чисти оръжието, за да бъде готово, когато настъпи решителният момент.
През това време, семейството на Ли-Маи, Джон Корт, Макс Юбер и Лланга, вървяха по оживените улици на Нгала. Навсякъде се тълпеше народ. Повече от хиляда вагди отиваха към онази част на селото, където беше дворецът на краля.
— Трудно би се намерило по-голямо сходство с човешка тълпа — забеляза Джон Корт. — Същите движения, същите жестове за изразяване на радост, същите весели викове!
— Придружени от отвратителни гримаси, които подчертават сходството им с маймуните! — отговори Макс Юбер.
Действително, вагдите обикновено бяха спокойни и въздържани, и проявяваха поразително равнодушие към чужденците, на които не обръщаха почти никакво внимание. Обаче днес не приличаха на себе си: бяха възбудени до крайност, скачаха и правеха най-уморителни гримаси.
Най-после, подир дълго скитане по улиците на Нгала, нашите пътешественици и техните туземни приятели стигнаха до главния площад на селото, който се намираше на края на източната страна на пода, пред двореца на Мсело-Тала-Тала. Най-напред в правилни редици стояха войниците, наметнати с антилопови кожи, прикачени към раменете им с тънки лиани; на главите си имаха черепи от скалисти овни, чиито рога, поради големия си брой, им придаваше вид на стадо. Техният началник „полковник Рагги“, с череп на грамаден бивол върху главата си, с лък на гърба, с брадва в пояса и с късо копие в ръка, произвеждаше наистина силно впечатление, и горделиво парадираше пред вагдийската армия.
— Негово величество сигурно ще направи преглед на войската си! — промълви Джон Корт.
— Ако не се яви и днес, значи, неговите верноподаници никога нямат щастието да се радват на лицето на своя повелител!… Невидимият монарх се ползува с непостижим престиж. Допускам, че и този монарх…
Но изведнъж се прекъсна, обърна се към бащата на Ли-Маи и и го попита със знаци:
— Мсело-Тала-Тала ще излезе ли пред народа?
Вагди утвърдително кимна с глава и с жест обясни, че ще се появи не сега, а малко по-късно.
— Няма значение — заяви Макс Юбер, — само веднъж да можем да зърнем неговата свещена особа!
— А дотогава нека да се задоволим с това любопитно зрелище — каза Джон Корт и посочи с ръка към тълпата.
Целият обширен площад беше изпълнен с народ, който желаеше да вземе участие в празненството. Дали тълпата само ще се поклони или ще падне по очи, когато негово величество се появи на прага на двореца си?
— Впрочем този поклон едва ли ще има религиозно значение, понеже ще се отнася към човек — избъбра Джон Корт.
— Да, ако този човек не е направен от камък или от дърво — забеляза Макс Юбер. — Може би великият монарх е най-обикновен идол, подобен на онези идоли, на които се покланят полинезийците…