— Кой е мерзавец! Който върти дръжката ли? — попита Джон Корт.
— Не! Който е направил латерната! Всичките тонове лъжат! Не чувате ли, няма никакви полутонове! Този припев е в ла-мажор, а латерната го свири в до-мажор!… Ах, варварин! А диваците слушат и нищо не забелязват!… Впрочем, само поради тази причина спокойно могат да бъдат причислени към котките, а не към хората… Погледнете, Джон, те дори слушат с умиление!…
Подир половин час, латерната започна нов валс от Вебер, който продължи също около половин час. След това латерната престана да свири и пак започнаха игрите, крясъците и виковете; спиртните напитки отново се появиха на сцената. Тук-там светнаха факли, понеже слънцето беше пред залез, и скоро, подир няколко минутен здрач, целият площад би потънал в мрак, ако не беше светлината на запалените факли.
Макс Юбер и Джон Корт решиха да се върнат в колибата си, когато бащата на Ли-Маи, застанал до тях, изведнъж произнесе името на Мсело-Тала-Тала.
— Нима негово величество най-после ще благоволи да се яви пред народа си и да приеме неговите поздравления? Нима ще наруши най-после своята свещена невидимост и ще позволи на поданиците си да го видят?
Двамата младежи останаха на местата си. Наистина откъм царската колиба се забеляза някакво движение, в отговор на което избухна глух говор всред тълпата. Ето, вратата се отвори и се появиха войници, начело с Рагги. След тях, изнесоха и трона — стара кушетка, покрита с някаква избеляла материя, със зеленина и с цветя; а върху нея, носен от четирима едри, здрави вагди, лежеше негово величество Мсело-Тала-Тала.
Това беше около шестдесетгодишен човек, обкичен със зеленина и с цветя, побелял, с дълга, бяла брада, снажен, твърде пълен и доста тежък, понеже четиримата вагди едва го носеха върху плещите си.
Шествието потегли с очевидната цел да заобиколи целия площад.
Тълпата се кланяше до земята, в благоговейно, трепетно мълчание, сякаш хипнотизирана от височайшето присъствие на Мсело-Тала-Тала.
Но монархът проявяваше пълно равнодушие към поклонението на своите поданици, към което очевидно беше отдавна свикнал и го приемаше, като напълно редно. Едва изразяваше благословението си със слабо кимване на глава, а ръката си повдигаше само, за да почеше носа си — дълъг, остър нос, върху който бяха кацнали големи очила, оправдаващи напълно прозвището му „Баща Огледало“.
Докато шествието минаваше бавно, Джон Корт и Макс Юбер внимателно се взираха в лежащата фигура на горския владетел.
— Но той… той е човек! — прошепна Джон Корт.
— Да, дори бял човек! — добави Макс Юбер.
— Бял!… Да, да… Също като нас!
Наистина човекът, когото диваците тържествено носеха върху плещите си, не беше вагди, не беше дори туземец от племената, които живееха по горното течение на Убанги… Беше чисто и просто бял човек!
— Чудно — промълви Макс Юбер, — нашето присъствие не му прави никакво впечатление; като че ли изобщо не ни забелязва!… Дявол да го вземе! Нима наистина приличаме на тези полумаймуни? Или пък сме изгубили всякакво човешко подобие, след като преживяхме тук повече от три седмици! — И в порива на своето справедливо негодуване младият човек беше готов да се провикне: „Хей, милостиви господарю, или какъв сте там! Благоволете да ни ощастливите със своето внимание!“
Изведнъж Джон Корт го хвана здраво за ръката и промълви с глас, силно изменен от дълбоко учудване:
— Познавам го, Макс!
— Познавате? Кого познавате?
— Познах, кой е този Мсело-Тала-Тала… Това е доктор Йохаузен!…
XVII. Какво се беше случило с доктор Йохаузен…
Джон Корт беше виждал понякога доктор Йохаузен в Либревил и затова не би могъл да се излъже. Действително този почтен доктор сега царуваше над горското племе вагди.
Повестта за учения не е дълга и не е сложна. Преди три години, в желанието си да повтори опита на професор Харнер, решил да се засели между маймуните, за да изучи езика им.
Доколко бе успял да изпълни своята програма, отчасти можеха да предполагат нашите пътешественици, които случайно бяха намерили неговата клетка-колиба, неговия сал и бележника му. Всичко последвало по-късно оставаше в областта на предположенията.
Какво е заставило доктора да напусне колибата си на брега на реката, кръстена от нашите приятели на негово име — дали е сторил това доброволно или насила? Никой не би могъл да каже. Но сега вече беше ясно, че вагдите понякога предприемат далечни пътувания, че огньовете в гората бяха запалени от тях, че при една от своите експедиции са стигнали до мястото, където била неговата колиба. Очевидно, те са го похитили и пренесли в своето въздушно царство, заедно с цялото му имущество.