Въпреки подобно предположение, случаят беше твърде благоприятен, за да не се възползуват от него. Нашите приятели можаха да стигнат незабелязано до колибата на доктор Йохаузен, убедиха се, че вратата не е заключена и не се пази, и решиха да влязат вътре. Около минута се ослушваха, но в колибата беше съвсем тихо.
Макс Юбер влезе пръв, другите го последваха и затвориха вратата зад себе си.
Царското жилище се състоеше от две големи стаи, разделени с лека стена, в която беше изрязана междинна врата. В първата стая нямаше никого; през цепнатината на вратата проникваше светлина, и Камис, като притисна око към цепнатината, видя във втората стая доктор Йохаузен, обтегнал се върху старата кушетка.
Очевидно вагдите бяха пренесли тук всичките мебели от колибата-клетка край реката — и кушетката, и креслото, и масичката в ъгъла.
— Хайде, да влезем! — предложи Макс Юбер.
При шума на отворената врата доктор Йохаузен се приповдигна и обърна глава към влезлите. Очевидно, току що беше се пробудил от дълбок сън, понеже присъствието на четиримата непознати в колибата, никак не го учуди.
— Доктор Йохаузен — започна Джон Корт, — дойдохме, за да поздравим ваше величество…
Но докторът не отговори нищо… Нима беше забравил родния си език? Джон Корт се обърна към него по немски, като желаеше да го предразположи в своя полза. Уви, Мсело-Тала-Тала го наблюдаваше с безразличен поглед.
— Чувате ли? — продължи американецът. — Ние сме европейци, доведени в Нгала от местните жители…
Но пак не последва никакъв отговор. Сякаш вагдийският крал ги гледаше, без да ги вижда, и ги слушаше, без да чува онова, което казват. Дори не направи нито най-слаб жест, като че ли беше изпаднал в някакво вцепенение. Тогава Макс Юбер пристъпи напред и съвсем непочтително го разтърси за рамото. Негово величество направи такава гримаса, на която би завидяла и най-отвратителната маймуна от гората Убанги.
Младият французин го разтърси по-силно. Негово величество му показа езика си и се озъби.
— Луд е! — възкликна Джон Корт.
— Ясно като ден! — съгласи се Макс Юбер.
Наистина доктор Йохаузен беше изпаднал в състояние на пълен идиотизъм. Полупобъркан още тогава, когато решил да предприеме пътешествието си из безкрайните гори на Убанги, тук, всред маймунското царство, той окончателно беше се лишил от разума си.
Може би именно поради това обстоятелство вагдите бяха го избрали за свой крал: между индианците в западна Америка и между диваците из Океания, безумието се ползва с особено уважение; всички луди за тях са свещени същества, избрани носители на божествената мощ и воля.
Ето защо бедният доктор, изпаднал в пълен идиотизъм, никак не се интересуваше от присъствието на четиримата чужденци в неговата столица, ето защо не откри, че двама от тези хора, принадлежащи към друга раса, нямат абсолютно нищо общо с неговите вагди.
— Сега — заяви Камис, — изобщо не можем да разчитаме на съдействието на този луд. Остава ни само, да се възползуваме от благоприятния момент, понеже всички полумаймуни са пияни, и да бягаме, без да губим нито минута повече!
— Да, нощта е тъмна, никой не мисли за нас. Нашето бягство ще бъде сполучливо само сега, или никога! — добави Макс Юбер.
— Напред! — възкликна Камис и тръгна към изхода. — Да се опитаме да стигнем до стълбата, а след това ще бягаме през гората!
— А докторът? — попита Макс Юбер. — Не можем да го оставим тук, наш дълг е да го спасим!…
— Да, Макс, но този нещастник се е лишил от разума си. Ще започне да вика, да се противи… Едва ли ще успеем да го отведем.
— Да се опитаме! — заяви Макс Юбер, и пристъпи към доктора.
Но не беше лесно да го помръдне от мястото му; дори да не се противи, пак би било твърде трудно да се изнесе из колибата.
Джон Корт и Камис пожелаха да помогнат на Макс, за да вдигнат с общи усилия побъркания доктор. Но последният беше твърде силен, отблъсна ги от себе си и се просна с цялата си дължина върху кушетката.
— Дявол да го вземе, много е тежък! — възкликна Макс Юбер.
— Доктор Йохаузен! — извика Джон Корт почти в ухото му. Но вместо да отговори, негово величество започна да се почесва, като маймуна.
— Не — промълви най-после Макс Юбер, — нищо не можем да направим с този човек-животно… Станал е маймуна, нека да си остане маймуна… и нека да продължи царуването си над своите маймуни!
Решиха да го оставят. Но сякаш за беда в същия момент негово величество започна да крещи толкова високо, толкова настойчиво, че сигурно биха го чули, ако наблизо се намираха някои вагди.
Нямаше нито минута за губене. Трябваше да бягат. Рагги и войниците му можеха да се явят всеки миг и тогава положението на пътешествениците, заловени, така да се каже, на местопрестъплението, в свещеното жилище на Мсело-Тала-Тала, би се влошило още повече; навярно ще ги лишат от правото да се разхождат свободно из селото; може би ще ги поставят под строго наблюдение, и тогава завинаги ще трябва да се откажат от мисълта да се върнат някога в Либревил.