— Според мене, това ще бъде излишна непредпазливост. Може би, те изобщо не са забелязали нашия керван… и тогава…
— Да, но все пак искам да узная, какво става там? Всичко това е толкова необикновено и странно! — промълви Макс Юбер и продължи напред.
Лланга побърза да тръгне подир него, и навярно двамата биха стигнали до края на гората, но Камис решително ги спря, като пошепна:
— Нито крачка по-нататък!
Каква опасност беше забелязал напред? Дали някоя група туземци, готови да ги нападнат?… Несъмнено беше само едно: там, пред края на гората, изведнъж всичко се промени. Огньовете изчезнаха за миг и настъпи пълна тъмнина.
Нашите разузнавачи моментално вдигнаха пушките си, без да спускат поглед от тайнствената гора. Изведнъж огньовете пак се появиха.
— Чудно, много чудно! — не преставаше да шепне Макс Юбер.
Мистериозните огньове, които до преди минута подскачаха низко над земята, сега изведнъж засияха на височина от 15 до 30 метра, без никой от тримата да може да зърне дори сянката на някое от съществата, размахващи тези необикновени факли.
Дали пък не са прости, блуждаещи огньове?…
Едва ли. Атмосферата изобщо не беше наситена с електричество, а облаците по небето по-скоро заплашваха да причинят един от онези страшни потопи, които често заливаха долините и горите из тази централна част на черния материк.
Но тогава защо туземците, със запалени факли в ръце, се покатериха толкова високо по дърветата? Защо размахват оттам своите насмолени факли, чието пращене достигаше дори до тук?
— Да отидем по-близо! — предложи Макс Юбер.
— Не, излишно е! — възрази форлоперът. — Според мене, никаква опасност не ни заплашва през тази нощ. По-добре да се върнем при нашите и да ги успокоим!
— По-добре ще ги успокоим, ако узнаем причините на това необикновено явление! — настоя французинът.
— Не, г-н Макс, излишно е да рискуваме и да се излагаме на ненужна опасност: няма съмнение, че някакви чергари-туземци са се разположили тук. Трудно е да се каже, защо непрестанно размахват факли, защо са се покатерили по дърветата… Може би правят това, за да прогонят дивите зверове…
— Диви зверове? — промълви Макс Юбер. Но пантерите, хиените, биволите вият или реват: би трябвало да ги чуем! Не, не съм съгласен с вашето предположение… Искам да узная… — И без да довърши думите си, младият французин се спусна напред. Лланга отърча подир него.
Камис се поколеба около минута, но тъй като не можеше да изостави младия човек да върви сам срещу опасността, мислено реши да го последва до края на гората, макар че според него нямаше никакъв смисъл да постъпват така.
Изведнъж се спря; в същия миг се спряха Макс и Лланга. Сега не светлините на факлите ги смущаваха, които едновременно изгаснаха, сякаш от силен порив на вятъра. Сега от противоположната страна долиташе някакъв необикновен шум, истински концерт от проточени мучения и сумтения, сякаш далечни, глухи звуци на грамаден, развален черковен орган.
Дали от тази страна наближаваше страшна буря, дали във въздуха не се чуваха първите глухи трясъци на мълниите, размесени със сипкавия вой на бурния вятър, както понякога внезапно става из тази част на Африка… Не, не, тези звуци несъмнено произлизаха от някакви животни, а не от облаци, наситени с електричество. Освен това, никъде по хоризонта не се виждаха огнените зиг-заги на мълниите, които непосредствено следват една подир друга, когато избухне буря из тези местности. И южната, и северната страни на хоризонта бяха обгърнати от мрак.
— Какво е това, Камис? — попита Макс Юбер.
— По-скоро, по-скоро към лагера! — извика форлоперът и се втурна в обратна посока. — Не трябва да губим нито минута!
III. Пръснати и разделени
За по-малко от четвърт час, Макс Юбер, Лланга и Камис стигнаха до лагера. Нито веднъж не се обърнаха назад, за да видят, дали не ги преследват туземците. Впрочем, засега подир тях всичко беше тихо, но от противоположната страна долитаха тревожни звуци, които ставаха все по-силни и по-страшни. В лагера царяха невъобразим шум и паника, когато Макс Юбер и двамата му спътника пристигнаха там. Причината беше една наистина страшна опасност — опасност, срещу която не можеха да помогнат нито ум, нито храброст. Да бягат! Но дали не е късно?…
— Слонове! — извика форлоперът. — Грамадно стадо слонове!
— Да, — потвърди португалецът, — и ще бъдат тук не по-късно от петнадесет минути!
— Да избягаме в гората! — предложи Джон Корт.
— Гората няма да ги спре! — възрази Камис.
— Видяхте ли туземците? — попита Джон Корт.
— Не, не излязоха извън гората!