Антон Павлович Чехов
Селяци
Глава 1
Николай Чикилдеев, лакей в московската странноприемница „Славянский базар“, се разболя. Схванаха му се краката и походката му се измени до такава степен, че веднъж, като вървеше по коридора, се спъна и падна заедно с таблата, върху която носеше порция шунка с грах. Нямаше как, наложи се да напусне. Парите, дето ги имаше, своите и на жена му, отидоха по лекари, нямаше вече с какво да се живее, пък и му омръзна да стои без работа и той реши, че е дошло време да се прибере у дома, на село. У дома си човек, и болен да е, по-леко изкарва, пък и животът на село е по-евтин, нали е казано: вкъщи и стените помагат.
Пристигна той в своето Жуково надвечер. В детските му спомени родното гнездо изглеждаше светло, уютно, удобно, но като влезе сега в къщата, дори се изплаши: толкова тъмно, тясно и нечисто беше. Жена му Олга и дъщеря му Саша, които дойдоха заедно с него, с недоумение поглеждаха голямата нескопосана печка, която заемаше едва ли не половината стая и беше черна от пушек и от мухи. Колко мухи само! Печката се беше завалила на една страна, гредите в стените стояха накриво, като че къщата всеки миг щеше да се срути. В ъгъла, до иконите, бяха налепени етикети от бутилки и изрезки от вестници — туй вместо картини. Бедност, бедност! От големите вкъщи нямаше никой, всички бяха на жътва. На печката седеше около осемгодишно момиченце, възрусо, немито, безучастно; то дори не погледна влезлите. Долу о ръжена се чешеше бяла котка.
— Мац, мац! — повика я Саша. — Мац!
— Тя не чува — каза момиченцето. — Оглуша.
— От какво?
— Тъй. От бой.
Николай и Олга от пръв поглед разбраха какъв е животът тука, но и двамата не казаха нищо; мълчешком оставиха багажа си и все тъй мълчешком излязоха на улицата. Къщата беше третата от края и на вид — най-сиромашката, най-старата; втората — и тя не беше по-добра, но затуй пък крайната имаше ламаринен покрив и перденца на прозорците. Тая къща не беше оградена и се отделяше някак от другите — в нея беше кръчмата. Къщите бяха все в един ред и цялото селце, тихо и замислено, с върби, бъз и калина по дворовете, изглеждаше доста приветливо.
Зад селските дворове към реката се спускаше стръмен урвест бряг и тук-таме от глината се подаваха грамадни камъни. По склона, между камъните и изкопаните от грънчарите ями, се виеха пътечки, стояха цели купища чирепи от всякакви съдове — кафеникавосиви, червени, — а там долу се стелеше широка равна яркозелена ливада, окосена вече, по която сега сновеше селското стадо. Реката, лъкатушна, с чудни кичести брегове, минаваше на една верста от селото, отвъд нея пак широка ливада, стадо, дълги върволици бели гъски и после, също както на отсамния бряг, стръмен склон, а горе на високото — село с петкуполна черква и малко по-встрани — господарската къща.
— Хубаво е тук у вас! — каза Олга, като се прекръсти към черквата. — Господи, какъв простор!
Тъкмо по туй време камбаната удари за вечерня (беше срещу неделя). Две малки момиченца, които мъкнеха долу ведро с вода, се обърнаха към черквата да чуят камбаните.
— По туй време в „Славянский базар“ обядват… — рече Николай замечтано.
Седнали на края на урвата, Николай и Олга гледаха залеза на слънцето, как небето — златно и тъмночервено, се отразяваше в реката, в прозорците на черквата и в целия въздух, нежен, спокоен, неизказано чист, какъвто никога няма в Москва. А когато слънцето залезе, с блеене и мучене мина стадото, от оная страна долетяха гъските — и всичко се смълча, нежната светлина угасна във въздуха и бързо започна да се спуща вечерният мрак.
В това време се върнаха и старите, бащата и майката на Николай — слаби, сгърбени, беззъби, и двамата на един бой. Дойдоха и жените — снахите Маря и Фьокла, които работеха отвъд реката в имението на помешчика. Маря, жената на брат му Киряк, имаше шест деца, а Фьокла, жената на другия брат, Денис, който беше войник — две; и когато, влизайки в къщи, Николай видя цялото семейство, всичките тези големи и малки тела, които шаваха по одъра, в люлките и по всички ъгли, като видя с каква стръв старецът и жените нагъваха черния хляб, топейки го във водица, той разбра, че не биваше да идва тук болен, без пари, та отгоре на всичко и със семейството си — не биваше!
— Ами де е братът Киряк? — попита, като се здрависаха.
— При един търговец живее като пазач — отвърна бащата, — в гората. Иначе не е лош човек, ама много пие.
— Не е къщовник той! — рече със сълзлив глас бабичката. — Те, нашите мъже, са пияници, не внасят, ами изнасят от къщи. И Киряк пие, старецът, и той, не е лъжа я, и той не отминава кръчмата. Отвърна се от нас Господ.