Когато Осип влезе със своята данъчна книга в къщата на кмета, приставът, сух старик с дълги бели бакенбарди, със сива куртка, седеше на масата в ъгъла под иконите и пишеше нещо. В къщата беше чисто, целите стени бяха изпъстрени с изрязани от списанията картини и на най-видно място до иконите висеше портретът на Батенберг, бившия български княз. Скръстил ръце, до масата, стоеше Антип Седелников.
— Този, ваше благородие, дължи сто и деветнадесет рубли — каза той, когато дойде ред на Осип. — Откакто по Великден даде една рубла — нито копейка оттогава.
Приставът вдигна очи към Осип и попита:
— Защо така бе, братле?
— Смилете се, ваше високоблагородие — започна развълнувано Осип, — позволете да кажа, лани люторецкият господар: „Осип, казва, продай ми сеното… Продай ми го“, казва. Защо не? Имах аз стотина пуда за продан, край реката го косиха жените… Спазарихме се значи… Всичко добре, мирно и тихо…
Той се оплакваше от кмета и постоянно се обръщаше към другите селяни, като ги призоваваше за свидетели; лицето му почервеня, изпоти се, очите му станаха остри, зли.
— Не разбирам защо ми го разправяш всичко това — каза приставът. — Аз те питам тебе… Тебе питам, защо не си плащаш данъците? Всички вие не си плащате, а аз да отговарям за вас, а?
— Пряко сили ми е!
— Тия думи са без последствие, ваше високоблагородие — каза кметът. — Действително Чикилдееви са от незаможната класа, но благоволете да попитате другите, една е причината — водката, и големи са кавгаджии. Неразбрани хора.
Приставът си записа нещо и спокойно, с равен глас, сякаш искаше чаша вода, каза на Осип:
— Марш от тук.
Скоро той си тръгна; и когато с покашлюване се качваше на евтината си бричка, дори по дългия му сух гръб се виждаше, че вече е забравил и Осип, и кмета, и жуковските данъкоплатци, а си мислеше за нещо свое, лично. Сигурно не беше изминал и една верста, когато Антип Седелников вече изнасяше от къщата на Чикилдееви самовара, а подире му вървеше бабата и пискливо, напъвайки се колкото може, викаше:
— Не го давам! Няма да ти го дам, проклетнико!
Той вървеше бързо, с широки крачки, а тя тичаше след него запъхтяна, немощна, гърбава, люта; забрадката й се беше смъкнала на раменете, белите, със зеленикав оттенък коси се развяваха на вятъра. Изведнъж се спря и като същинска бунтовничка почна да се бие с юмруци в гърдите и да крещи още по-високо, провлечено, сякаш ридаеше:
— Християни, православни! Майчице, за резил ни направиха! Изядоха ни бре, хора! Олеле, застъпете се, гълъбчета!
— Бабо — строго каза кметът, — събирай си ума в главата, бабо!
Без самовара обстановката у Чикилдееви стана съвсем тягостна. Имаше нещо унизително в това, нещо оскърбително, като че ли изведнъж бяха отнели честта на къщата. По-добре кметът да беше взел и отнесъл масата, всичките пейки, всичките гърнета — пљ нямаше да се изпразни къщата. Бабата викаше, Маря плачеше и като я гледаха, момиченцата, и те плачеха. Старецът се чувстваше виновен, седеше умърлушено в ъгъла и мълчеше. Мълчеше и Николай. Бабата го обичаше, жалеше го, но сега забрави жалостта си, изведнъж се нахвърли върху му с ругатни и упреци и размаха юмруци под носа му. Навикваше го, че той е виновен за всичко; така де, защо е пращал толкова малко, щом се хвалеше в писмата си, че печели в „Славянския базар“ по петдесет рубли на месец? Защо е дошъл тука, че отгоре и със семейството? Ами ако умре, с какви пари ще го погребат?… А Николай, Олга и Саша — просто да ти е жал да ги погледнеш.
Старецът изпъшка високо, взе си шапката и тръгна за кмета. Вече мръкваше. Антип Седелников запойваше нещо край печката, пуфтеше; беше задимено. Децата му, слаби, мръсни, също като Чикилдеевите, лазеха по пода; жена му, грозна, луничава, с голям корем, мотаеше коприна. Това беше едно нещастно, бедняшко семейство и само един Антип дето изглеждаше напет и хубав. На пейката бяха наредени пет самовара. Старецът се прекръсти пред портрета на Батенберг и каза: