— Жени, вода! — викаше той. — Помпата да-ай! Бързо!
Същите ония селяци, които допреди малко пиянстваха в кръчмата, мъкнеха пожарната помпа. Всичките бяха пияни, препъваха се и падаха и по лицата им се четеше безпомощност, в очите им имаше сълзи.
— Ей, моми, вода! — викаше кметът, който също беше пиян. — Бързо, ей, моми!
Жени и моми тичаха надолу, дето беше изворът, и мъкнеха по нанагорнището пълни ведра и чебъри, изливаха ги в помпата и пак тичаха. Вода мъкнеха и Олга, и Маря, и Саша, и Мотка. Водата я помпаха пак жените и момчурляците, маркучът съскаше, а кметът го насочваше ту във вратата, ту в прозорците, като задържаше с палец струята, поради което тя съскаше още по-остро.
— Браво, Антип! — чуваха се одобрителни гласове. — Давай!
И Антип влизаше в пруста, в огъня, и викаше оттам:
— Помпай! Помогнете, православни християни, по случай това нещастно произшествие!
Селяците се тълпяха наоколо, без да правят нищо, и гледаха огъня. Никой не знаеше с какво да се захване, никой нищо не умееше, а наоколо имаше купи сено, снопи, плевни, купища сухи вършини. Тук бяха и Киряк, и дядо Осип, баща му, и двамата посръбнали. И като за да извини бездействието си, старецът говореше на захлупилата се върху земята жена:
— Какво си се затръшкала бе, кума. Къщата е заштрафована — тебе какво ти е!
А Семьон, обръщайки се ту към един, ту към друг, разказваше как е станал пожарът:
— Ей на, тоя същият дядка, с бохчичката, бе, у генерал Жуков слугувал… На нашия генерал, царство му небесно, готвач бил… Дохожда снощи: „Пусни ме, казва, да пренощувам…“ Изпихме по чашка, както си му е редът… Жената се разшета около самовара, да нагостим дядото с чаец, ама пусти късмет, да вземе да подкладе самовара на пруста и огънят от кюнеца значи право на покрива, в сламата, и то — толкоз. Насмалко и ние да изгорим. Че и шапката му изгоря на дядото, да видиш ти беля.
А желязното клепало дрънчеше неуморно, не спираше и черковната камбана отвъд реката. Обляна в светлина — запъхтяна, ужасена от гледката на почервенелите овце и розовите гълъби, които прехвъркаха в дима, Олга тичаше ту надолу, ту нагоре. Струваше й се, че тоя звън се впива като остър трън чак в душата й, че пожарът никога няма да свърши, че Саша се е изгубила… А когато в къщата с трясък рухна таванът, мисълта, че сега вече непременно ще изгори цялото село, я подкоси и тя не можеше повече да мъкне вода, ами седна край урвата и постави до себе си ведрата; до нея и по-долу седяха други жени и нареждаха като на умряло.
Но ето че от оная страна, от господарското имение, пристигнаха две каруци чиновници и работници и докараха и пожарна помпа. Пристигна на кон и един студент с бяла разкопчана куртка, съвсем млад. Заудряха с брадви, изправиха стълбата и по нея се покатериха пет души и най-отпред студентът, който беше станал червен и викаше с остър пресипнал глас и по такъв начин, като че ли гасенето на пожара му беше занаят. Взеха да измъкват от къщата греда по греда; разтуриха обора, плета и най-близката купа сено.
— Не давайте да рушат! — раздадоха се в тълпата строги гласове. — Не давайте!
Киряк тръгна към къщата с решителен вид, сякаш искаше да попречи на дошлите да рушат, но един от работниците го завъртя назад и го плесна по врата. Чу се смях, работникът още веднъж го удари. Киряк падна и запълзя на четири крака назад в тълпата.
От отвъд дойдоха и две хубави момичета с шапки — сигурно сестри на студента. Те стояха малко по-надалеч и гледаха пожара. Разхвърляните греди вече не горяха, но силно пушеха, студентът, който държеше маркуча, насочваше струята ту върху гредите, ту към селяните, ту към жените, дето мъкнеха вода.
— Жорж! — викаха му девойките с укор и с тревога. — Жорж!
Пожарът свърши. И чак когато взеха да се разотиват, забелязаха, че вече се съмва, че всички са бледи и малко нещо мургави — рано сутрин, когато гаснат последните звезди, винаги така изглежда. Разотивайки се, селяните се смееха и се шегуваха с готвача на генерал Жуков и изгорялата му шапка; на тях вече им беше жалко, че всичко свърши така скоро.
— Добре гасихте, господине — каза Олга на студента. — Вие сте като за нас, за Москва: там, току-речи, всеки ден става пожар.
— А вие нима сте от Москва? — попита една от госпожиците.
— Точно тъй. Мъжът ми работеше в „Славянский базар“, госпожице. А това е дъщеря ми — посочи тя Саша, която зъзнеше и се притискаше до нея. — Също тъй московчанка, госпожице.