Владислав Реймонт
Селяни
Боян Биолчев
Владислав Реймонт — живот и творчество
Владислав Реймонт принадлежи към най-добрите полски романисти. Той е един от майсторите на панорамната епика в полската литература, благодарение на които тя зафиксира в художественото съзнание на нацията социално диференцирани образци на народностно поведение от различни исторически епохи. Заедно с големите романисти от предишното поколение на критическите реалисти — Сенкевич, Прус и Ожешкова, Реймонт осъществява специфичното преливане от поетичната проекция на заобикалящия свят, каквато е несъмнено „Пан Тадеуш“, към аналитичното му изследване, към създаването на суверенна художествена действителност на словото, събрала като фокус най-характерните противоречия от сферата на социалното и народопсихологическото.
Може да се каже, че поколението на Реймонт е богато с майстори на епически произведения. Заедно с него творят Владислав Оркан, Стефан Жеромски и много други. Стремежът към мащабна художествена изява е типичен за епохата и младият Реймонт съвсем закономерно върви към нея от времето на ранното си творчество. Но неговият път към литературата значително се различава от този на събратята му по перо в края на миналия век — авторите на модернизма в полската литература. Ако повечето от значителните творци на този така важен период достигат до суверенно творчество през ерудицията, през чаровния свят на книгата и в пряка връзка с европейските и световни художествени процеси. Реймонт е в най-добрия смисъл на думата емпирик, човек, опознал различни социални прослойки не чрез творческо съпреживяване, а чрез реален труд за хляба в техните среди. Още една важна предпоставка спомага младият Реймонт да не се преинтелектуализира в самото начало на своето творческо развитие, да не изгуби усета за живия пулс на живота и да започне да изгражда изящни художествени структури по законите на модния, залял почти цялата литературна продукция модернистичен канон.
Реймонт не веднага се ориентира към литературата, сравнително късно се събужда у него инстинктът за художествено възпроизводство. И затова първите му впечатления от живота, незамътени от несръчността на младежко фабулизиране, запазват своята релефност и емоционална чистота до зрелите години на автора, когато в непрекъсната борба със словото той създава няколкото си знаменити романа и своята епопея „Селяни“, за която е удостоен през 1925 година с Нобеловата награда.
Реймонт е роден през 1867 година в село Кобеле Велке край град Радом в семейството на селския органист. Майка му е била роднина на местния свещеник и е мечтаела за духовен сан за своя син. Но добрите намерения на родителите и примамливата по онова време кариера на свещеник се разбиват в абсолютната липса на интерес от страна на младия Реймонт, който предпочитал разходките из горите, целодневните екскурзии по интересни и тайнствени места, а вечер — откраднатите минути с някоя книга. Изобщо не завършва гимназия. Гонят го от едно училище в друго все със същия резултат, тъй като разкрепостената, анархична натура на бъдещия писател не се вмества в тесните рамки на стандартната, обезличаваща образователна система. В желанието си да го вкарат в „правия път“ родителите изпращат Реймонт при неговата сестра, омъжена във Варшава за майстор шивач, с плахата надежда, че буйният младеж ще улегне, когато вземе хляба в ръцете си. Този експеримент на трудово обучение завършва без всякакъв резултат.
В града Реймонт попада в среда на странствуващи театрални трупи, където неговият изключителен интерес към театъра намира реална почва за развитие. Първата житейска мечта на младия Реймонт е кариерата на артист, първата крайна творческа цел — сценичната слава. В това ярко прозира събудената страст за художествена изява, която трескаво търси своя жанров път. Но Реймонт е имал съвсем скромни способности за актьорско изпълнение. Единствената и, както ще се окаже после, голяма полза от живота му в странствуващите трупи е богатото опознаване на живота им, вникването в странната, нестандартна психика на тези мисионери на театралния феномен всред еснафското море от предразсъдъци на средния гражданин. И този период от живота на Реймонт обаче завършва по обичайния начин. Неговите родители го намират и го връщат на село, а когато Реймонт избягва за втори път във Варшава, го принуждават чрез полицията като непълнолетен да се завърне в дома си. Родното село с всичките красоти на природата, със спокойствието и негата на пейзажа на Средна Полша, със скъпите, изпълнени със спомени от детството кътчета, вече не стига на Реймонт. Той се задушава в дребнотемието на селското инертно битие, в сънния ритъм на живота и малките му радости. Отново избягва от родния дом и попада в провинциална театрална трупа. Стоически понася лишенията и трудностите на този живот и ако след време се отказва от по-нататъшно участие, това става не от отчаяние или малодушие, а от събудената художествена самокритичност. Реймонт си дава сметка, че няма достатъчно талант, за да постигне нещо значително в театралното поприще, напуска трупата и постъпва на работа като дребен чиновник в железниците. Прекарва известно време в духовно бездействие, докато нарастващото вътрешно напрежение отново го превръща в скитник подир неясен, неведом, но примамлив кумир. Заминава за Вроцлав заедно с някакъв учител по немски, който го въвежда в ритуалите и секретите на окултистичните теории. Във Вроцлав Реймонт попада в среди на окултисти, наблюдава живота им и заедно с ентусиазма на новите впечатления у него се утвърждава познанието за стремежа на човека към тайнственото, към неизпитаните и непокорени пространства на човешката психика, което дава емпиричната основа на късния му роман из живота на лондонските спиритисти — „Вампирът“.