Към третия ден на мръкване снегът престана. Все още пършолеше тук-там, но тъй слабо, едвам забележимо, като че ли някой изпухваше брашнен чувал над земята, но небето се заоблачи, врани се заблъскаха около къщята и кацаха по пътищата; настана една беззвездна оловна нощ, разбелена от неосветените снегове и тъй тиха, скована и мъртва, сякаш бе лишена от всякаква сила.
— И най-лекия ветрец да духне, пръпор ще се вдигне — пошепна сутринта старият Вилица, като поглеждаше през прозореца.
— Нека се вдигне, все ми е едно! — измърмори Антек, като ставаше от постелята.
Ханка накладе огъня в огнището и погледна през отвода. Беше рано, петлите пееха из село. Още бе много тъмно, сякаш някой бе разбъркал вар наполовина със сажди и бе поръсил света, та не се познаваха ни дървета, ни къщи, ни далечини. Само на изток тлееше като покрита с пепелец жарава здрачът, а върху земята лежеше дълбока тишина и силен студ се носеше.
В къщи също владееше пронизителен, влажен и тъй прихватлив студ, та Ханка обу дървените обувки на босите си крака. В огнището огънят едва мъждукаше, защото суровите пръчки само пращяха и пушеха, докато Ханка цепна от някаква дъска трески и ги тури със слама, от което най-сетне пръчките се разгоряха и поразвиделшя малко нещо къщата.
— Как го навея, ще има за цяла зима — заприказва пак старият, като дъхаше върху отрупаното с дебел зеленикав лед стъкло на прозореца, за да погледне навън.
По-голямото момченце, което беше вече на четири години, захлипа в постелята, а от другата страна на къщата, където живееха Стахови, се разбръмчаваха остри детски караници, сръдни, писъци и трясък на врати.
— Веронка започва деня с молитвата си! — прошепна Антек на подбив, като увиваше краката си с нагрети на огъня партенки.
— Свикнала си е да дърдори и си дърдори, макар че не трябва, но не е от злина, не е… — заекваше тихо старецът.
— Така ли — и децата ли без злина бие?… Нито пък на Стахо добра дума казва, ами вее кър-мър, като на куче, и това от добрина ще е, а? — говореше Ханка, като коленичеше до люлката, за да накърми по-малкото, което също поплакваше и риташе с краченца.
— Колко? — три недели както седим вече у вас и един ден не мина без крясъци, без бой, без разпри! Кучка, не жена! А Стахо гламав, позволява й да му вършее тръни на главата, работи като вол, а от куче е по-зле.
Старецът погледна плахо, дори понечи да каже нещо в защита, но тъкмо тогава вратата откъм отвода се отвори и Стахо подаде глава със снопарски бухалки на рамо.
— Антек, искаш ли да идем да чукаме? Органиста каза да си намеря някой другар за ечемика, сух е и хубаво, леко се рони… На Филип много му се щеше, ама ако ти искаш… хайде, изкарай и ти някоя пара.
— Благодаря, забери Филип, аз у органиста няма да работя.
— Както щеш! Сбогомте!
Ханка дори подскочи от Антековия отговор, но веднага се наведе и завря глава в люлката, за да скрие сълзите и мъката си!
Ами как, такава зима, такъв мраз, такава сиромашия, та живеят само с картофи и сол, няма нито грош, а не ще да работи! По цели дни седи у дома, пуши цигари и мисли! Или пък се скита навън като пощурял, вятъра гони! „Боже мой, боже мой!“ — охкаше тя болно. И Янкел дори не дава на вересия, ще трябва да се продаде кравата; ами що? Запънал се е и ще я продаде, а за работа се не залавя… То се знае, криво му е да ходи по чужда работа, мъчно му е, но какво да захване? Да беше тя мъж, боже мой, не би пожалила ръцете си, ако ще би и до лактите да ги изпотрепе, само и само кравата да не продават, колкото поне пролет да дочакат, зимата да изкарат… „Но какво, какво мога аз, горката?…“ — душата й така се разплака, та не можеше да дойде на себе си.
И тя се залови за обикновените си всекидневни грижи и крадешком поглеждаше мъжа си, който седеше край огнището, зави по-голямото момченце с полата на кожуха, топлеше му крачетата, като нагряваше дланта си, гледаше печално в огъня и въздишаше. Старецът чистеше картофи при прозореца.
Неприятно, тревожно мълчание, преситено със спотайвани жалби, пълно със задушливо чувство за мизерия, витаеше между тях. Не се поглеждаха в очи, не си проговаряха, думите се сплитаха в огорчение, усмивките бяха изгаснали, в погледите блестяха сподавени укори, на бледите им отслабнали лица се виждаше печал и жалби, а в същото време и желязна упоритост. Вече три седмици се минаха, откак ги изпъди Борина, толкова дълги дни, толкова нощи, а и двамата още нищо не забравяха, обидата, която им сториха, още не преболяваше, нито пък се успокояваха от яда си — тъй силно чувствуваха те всичко, като да бе станало в този миг.