— Триста злоти за тоя дъргел! Ти, Антони, болен ли си, или?
— Ти да не ми я наричаш дъргел, че да не огребеш нещо! Виждаш я, млада крава е, едва на пет години е, охранена! — крещеше Ханка.
— Ша… ша… на пазарлък сръдня няма за речено… взимаш ли трийсет рубли?
— Казах своето!
— И аз казвам своето трийсет и една… хайде трийсет и една и половина… хайде трийсет и две… дай си ръката… ха трийсет и две и половина… съгласен ли си?
— Казах!
— Трийсет и три последно! Ако не, не! — каза флегматично по-младият и потърси тоягата си, а старият взе да закопчава халата си.
— За толчава крава!… Та от бога барем страх нямате ли… крава като планина, само кожата й чини десет рубли… за толчава крава… хайдуци, христоубийци!… — заекваше старецът, като потупваше кравата, но никой не му обръщаше внимание.
Евреите разпалено почнаха да се пазарят. И Антек стоеше твърдо на своето, отстъпи им нещичко, има се много, защото кравата наистина струваше и ако я продадеше напролет и на някой стопанин, взел би петдесет рубли като нищо. Но където неволята подкарва, там бедата за процепа тегли. Евреите знаеха добре това и макар все по-силно да викаха и все по-разпалено да друсаха ръката на Антек за съгласие, придаваха по мъничко, най-много по половин рубла…
Дойде вече дотам, че търговците си тръгнаха ядосани, Ханка вече задърпа кравата към обора, дори и Антек се ядоса и беше готов да се откаже от продажбата, но онези пак се повърнаха и почнаха да викат, да се пазарят, да се кълнат, че не могат да дадат повече, да друсат ръце и пак да оглеждат кравата, докато най-после склониха на четирийсет рубли и две злоти на Вилица за воденето.
Веднага заплатиха всичката сума; старецът поведе кравата след тях до шейната, която ги чакаше пред кръчмата, а пък Ханка с децата изпрати Шарка чак до пътя и ту я гладеше по муцуната, ту се облягаше върху нея и не можеше да откъсне поглед от добичето, нито да успокои скръбта и жалбите си…
На пътя пък се поспря да я поизгледа и да покълне с всичката си душа тия жълти некръстени чифути!
Толчава крава да изгубиш, та не е чудно, че на жената сърцето се бе разиграло.
— Като че ли изнесоха някого от дома на гробищата, така пусто — рече тя, като се върна и току поглеждаше зад празната преграда или през прозореца към отбелязаната с лайна и следи от копита пътека и час по час избухваше в плач и вайкане.
— Стига си плакала, мари, разбучала си се като някое теле! — викна Антек, седнал пред сложените на масата пари.
— Когото не боли, той може и да не бучи. Не те заболя, когато продаде кравата на евреите да я заколят!
— Е да, а пари? Из главата си ли да ги изчукам?
— Като най-долните сиромаси останахме, като просяци, ни капчица мляко, ни никаква радост! Толкоз ни беше от богатството, толкоз! Божичко, божичко! Други се борят, като волове теглят и все нещо прикупят за в къщи, а тоя продава и последната крава от моя баща… Сега вече, току-виж, и последната разсипия ще настане, последната! — нареждаше тя унесено.
— Реви, може да ти поолекне; колко си глупава и колко не разбираш! На̀ ти парите, поразплати къде какво има, купи какво трябва, а другите скътай! — тикна той купчината пари, а една книжна петорублевка скри в портфейла си.
— За какво са ти толкова пари!
— За какво ли? Не ще тръгна само с тояга.
— Къде си тръгнал?
— По света, ще подиря работа, тук няма да гния!
— По света! Навсякъде кучета боси ходят, навсякъде на сиромаха духа през гащите! Та аз сама ли ще остана? — несъзнателно навдигаше тя глас и със закана се приближаваше към него, но той не й обръщаше внимание, облече кожуха си, опаса си пояса и взе да си търси шапката.
— На нашенци няма да работя, та ако ще да пукна! — каза Антек.
— Органиста търси чукачи на снопи!
— Ами! Големец, синковеца, теле такова, само бръмчи там при органа и току гледа в ръцете на хората, живее с каквото изпроси или излъже, у такъв не работя аз.
— Мързеливия знае да се оправдае!
— Да мълчиш! — вресна й той ядосано.
— Като ти приказвам постоянно, като ставам лоша, нима не правиш каквото си искаш!
— Ще ида по чифлиците — каза той вече пак спокойно, — ще попитам за някоя работа, може да получа след Коледа и макар като ратай, ама ще отида, само и само тука да не се вмирисвам и да не гледам все тая неправдина, че не ще мога да изтрая. Стигат ми, стигат ми хорските съжаления и да ме гледат като някое окраставяло куче!… Да се махна оттука, където ми видят очите, само по-далече… само по-скоро… — разкрещя се буйно Антек.