— Хайдукиня! Никаквица, хайдукиня, мръсница такава, миткало! — извика тя с глас, та старецът, който дремеше край печката, подскочи уплашено.
— Тате, затикни картофения ровник с огризки от слама, отрупай го със сняг, че на мраз изглежда — прошепна по-спокойно тя, като се залови пак да брои.
На стария някак не спореше работата, сняг цяла камара, а сили малко имаше, пък и двете злотувки за извеждането на кравата не му даваха мира, блестяха на масата двете злотувки почти нови, добре ги помнеше той.
„Може и да дадат… — мислеше си той — кому се падат те?… Ръката чак ми изтръпна от въжето, така се дърпаше Шарка… задържах я… и не хвалих ли я на търговците?… Нашите чуха… все ще дадат… Веднага на по-големия, на Петруш, ще купя на панаира хармоничка… и на по-малкия ще трябва… Па и на Веронкините деца… луди са много и досадни, но трябва… а пък на себе си енфие… само че по-люто, та като поема, чак извътре да ме зачовърка, защото Стаховото е меко… не може и да кихне човек от него…“ — мислеше си и така живо работеше, че когато Ханка след някое време погледна, сламата едвам беше покрита със сняг.
— Ядеш като мъж, ама и колкото едно дете не можеш да свършиш работа…
— Па нали бързам, Ханушо, само че малко се позадъхах, та си поемам душата… ей сега ще бъде… ей сега… — заекваше той, изплашен.
— Вечер вече настава, мрак хваща, а целият ровник открит, като че свине са го ровили. Върви в къщи да наглеждаш децата.
Тя се зае сама да нарива и тъй бързо, че в късо време ямата беше засипана и хубаво притъпкана.
Но вече се смрачаваше, когато свърши, в къщи студът се засилваше, глиненият мокър под се стягаше от студа и бумтеше под дървените обуща като гумно, мразът вече хващаше изведнъж и отново изпъстряше стъклата на прозорците. Децата тихо скимтяха, като че огладнели, но тя не ги усмиряваше, защото нямаше време. Слама за юницата трябваше да насече, прасето да нахрани, защото поквичаваше и буташе на вратата, гъските да напои, па и още веднъж да си преповтори кому колко имаше да плаща; та чак когато свърши всичката работа, се притъкми да излезе.
— Тате, наклади огъня и гледай децата, аз ей сега ще се върна, па ако Антек се върне, има зеле в гърнето на печката.
— Добре, Ханушо, ще го наклада, ще ги гледам и зеле има в гърнето, виждам, Ханушо, виждам…
— А парите за воденето взех, сега ти не трябват, има що да ядеш и дрехи си имаш, що ти трябва повече?…
— Така е… всичко си имам, Ханушо, всичко… — прошепна той тихичко и се завърна бързо към децата, защото сълзи потекоха от очите му.
Вън студът я лъхна, тя притегна по-добре наметката на главата си, снегът скърцаше под краката й; сивкав, сух и чудно прозирен мрак се сипеше върху земята, небето бе ясно като стъкло, бе открито в далнините и тук-там във висините вече трепкаше звезда — една, втора…
Ханка от време на време бръкваше в пазвата си да напипа парите и мислеше да попита тук-там и може би ще намери някоя работа за Антек, а по чужди села не ще му даде да иде. Едва сега си спомни какво й набъбра той, та чак на очите й притъмня. Не, докато е жива, не ще отиде в друго село, не иска между чужди да изсъхне от мъка!
Тя обхвана с поглед пътя, затрупаните къщи, градините, които едвам се виждаха под снега, както и безкрайните поля. Все по-бързо падаше тиха и студена вечер, звездите се появяваха, като че някой ги разсяваше с пълна шепа, а по угасналата земя проблясваха през снежната белота къщните лампи, пушек се усещаше във въздуха, хора сновяха по пътя и гласове се носеха ниско над снега.
— Тук съм пораснала и не искам като вятър да се блъскам по света, не! — шепнеше тя силно и позабави вървежа си, защото потъваше на места до колена в хрупкавия сняг и трябваше да издърпва обувките си.
„Тук господ ме е създал, тук ще си остана и докрай. Само до пролет да изтраем, после по-лесно ще е, по-лесно. Па ако Антек не поиска да работи, пак няма да тръгна по просия, ще се заловя да преда, да тъка, каквото и да бъде, само да има какво да се хване, и пак няма да се дам на сиромашията… нали Веронка с тъкане толкова изкарва, че си и припестяват по малко…“ — разсъждаваше тя, като зави към кръчмата. Поздрави с „Да бъде похвален“, Янкел й отговори „Во веки!“, като се клатеше както обикновено над книгата, без да я погледне, и чак когато тя сложи парите пред него, той се усмихна разположено, повдигна фитила на висящата лампа, помогна й при броенето, па я почерпи и с водка. А за Антековия дълг и за самия Антек ни дума не каза; умен беше синецът, защото какво може да знае жената за работите на мъжа си, не ще схване добре, не ще разбере както трябва, а само ще се разбъбре. Едва когато се тъкмеше да си излезе, той рече: