— Хей, муцуно, изяде фиса като пръжка от сланина! Повтори от Landamus pueri!…
— За Коледа ли вече? — попита Ханка, защото не беше редно да мълчи като пън.
— Да, голяма енория, разхвърлена, пък на всички трябва да се дадат за празниците просфорки, време е вече да почна.
— Пшенични ли са?
— Опитай ги.
И той й подаде една още гореща просфорка.
— Смея ли да хапна!
Тя хвана просфорката с престилката си и я заразглежда срещу лампата с някакво почитание и вълнение.
— Божичко, какви различни истории са отпечатани на нея!
— Отдясно в първото кръгче са света Богородица, свети Йоан, Исус Христос, а в другото кръгче… нали виждаш… ясли, стълба, добичета… детето Исус върху сено, свети Йосиф, света Богородица, а тук коленичат тримата влъхви — обясняваше органистката.
— Истина, как умно е нарисувано всичко, истина!
Тя зави просфорката в престилката и я скри в пазвата си, защото някакъв мъж влезе и каза нещо, та органистът викна:
— Михале, пристигнали са за кръщенката, вземи ключовете и иди в черквата, защото Ямброжи си има работа у свещеника, той вече знае…
Музиката млъкна и през къщи мина високо и бледо момче.
— Сираче от брат ми, човека ми го учи за органист, по милост го учи, какво да прави, трябва да се потруди човек и на своите да помогне…
Ханка се оглеждаше и полека, плачливо взе да се жали и оплаква. За пръв път от три седмици можа хубаво да се наприказва.
Слушаха я, казваха своето мнение и макар че се пазеха да не кажат нещо за Борина, тъй много я съжаляваха, че тя се дори разрева, а органистката, като умна жена, веднага разсъди и първа рече:
— Може да ти остане време да ми опредеш малко вълна. Щях на Пакулината да дам, но вземи я ти, опреди я на чекрък, че на хурка няма да е равна.
— Благодаря ти, имам нужда от работа, но не смеех да ти поискам…
— Хайде, хайде, недей благодари; човек трябва да помага на другите. Вълната вече е извлачена, ще има около петдесет кила.
— Ще я опреда, знам аз добре да преда, нали сама предях за всички у нашите и тъчех, и боядисвах, нищо не купуваха за дрехи.
— Гледай каква е суха и мека.
— От чифлишки овци ще да е, много хубава вълна…
— Па ако нещо брашно ти потрябва или за булгур нещо, грах, кажи, ще ви дам, ще си направим сметка срещу работата.
И тя я въведе в килера, където бе пълно с чували и каци с жито; брусове сланина висяха по стената, цели връзки прежда накачени по гредите, дебели топове платно бяха натрупани на камари, па що гъби сушени, сирене, буркани, а по полиците цяла редица хлябове като колела и не може да се изброи още какво.
— Ще я изпреда равничко, на чекрък, да ви наспори господ за помощта, но чини ми се, че сама не ще мога да дигна вълната.
— Ще ти я изпратя по момчето.
— Добре, защото и из селото ще трябва да ходя.
Тя поблагодари още веднъж, но някак по-тихо и студено — завист захапа сърцето й.
„Народа дава всичко, донася, трупа, затова са им пълни килерите; па нима не дере хората и с лихви; сит на гладен вяра не хваща! Я да работеха всичко сами, та ще ги питам… Ами!…“ — мислеше си тя, като излизаше на уличката.
От Магда нямаше и следа, само някакъв вехт парцал се чернееше на снега. Тя побърза, защото бе вече късно, заседя се у органистови.
— Къде и кого ли да попитам за работа за Антек?
Когато бе господарка, тогава всички държеха приятелство с нея, все някой ще назърне в къщи, ще поиска нещо и всекиму очите светят от доброта… а сега, ето, стои насред пътя и се мъчи да се сети при кого да отиде… Не, никому няма да се натрапва, би желала само да се наприказва с жените, както по-напред.
Застана пред Клембови, застана пред Шимоновата къща, но не посмя да влезе, като си спомни, че Антек й казваше да си няма работа с хората.
— Не ще те посъветват, не ще ти помогнат, а ще те съжаляват като някое умряло куче! — казваше той.
— Истина е, света истина е! — прошепна тя, като си спомни за органистови.
Ах, да беше мъж, веднага би се заловила за работа и с всичко би се справила. Не би скимтяла тя и не би навирала бедата си в очите на хората.