— Добра гора, дървета като свещи.
— Но съковити пущините, та бог да е на помощ, като че с кремъци са набити, рядко минава ден да не нащърбя брадвата. Само че своята много да не изтъниш, ей така, като влакно лекичко да опира на камъка — все от едната страна, така по-силно точи; и с желязото е като с човека: улучиш ли какво му се харесва, можеш да го поведеш като куче за ремък, където си искаш; точилото е във воденицата до сандъка с просения булгур…
Наскоро след това Антек застана срещу Бартек, започна да отпаря едри трески и да дяла по дължината на дървото под ъгъл по набелязаното от Бартек, но не се обаждаше, понеже му беше обидно, че такъв човек като Матеуш заповядва нему, на Борина… но гладен корем свилена риза не търси и той току плюваше в шепата си и извиваше ядосано брадвата.
— Добре, добре караш — забеляза Бартек.
Разбира се, че Антек можа да се справи с дадената му работа, знаеше той да дяла, па и всичко му идеше отръки, но работата беше тежка за отвикнал човек. Затова той скоро се измори и изпоти, та трябваше да си свали кожуха.
А студът бе силен, не намаляваше и понеже трябваше постоянно да стои и да се рови в снега, ръцете му се вкочаниха и прилепнаха към държалето, пък времето тъй бавно вървеше, че едвам дочака пладне.
На обед хапна малко сух хлебец и се напи вода направо от реката, дори не отиде с другите на подслон във воденицата: страхуваше се да не срещне познати, които чакаха ред да мелят. Ще му се чудят и ще се радват помежду си на унижението и злочестията му — това няма да го бъде!… Остана на студа, приседна до воденицата, гризеше хляб и разглеждаше стружнята, която беше цяла над водата и само с единия ъгъл се допираше до стената на воденицата; беше тъй поставена, че водата от четирите воденични камъни се изливаше под дебелото и зеленясало колело и движеше трионите.
Но още неотдъхнал напълно, неотпочинал си добре, и Матеуш на връщане от обед у воденичарите отдалече извика:
— Излизай! Излизай!
Ще не ще, като попъшкваше поради недостатъчна почивка, й Антек трябваше да става за работа заедно с другите.
Бързо се движеха, защото студът хубаво стягаше.
Воденицата неспирно тракаше, а водата с рев се втурваше изпод колелата, обрасли в лед като в зелени, навити на дълги чорли коси; тя бухаше с шум под стружнята, трионите непрестанно пращяха, като че някой гризеше стъкло, и плюваха железни стърготини. А Матеуш неуморно наглеждаше, нагаждаше трупи, спираше водата, пущаше я, заковаваше с железни скоби трупите към възглавниците, отмерваше и постоянно хокаше и подвикваше на хората да работят; и беше навсякъде, движеше се между хората като щиглец из коноп, червеното му със зелени резки сако и сивият му овчи калпак току се мяркаха из двора по изтъпкания и отрупан с трески сняг, където дялаха дърветата, ту тичаше към воденицата, ту с хората заприказваше, разпореждаше, подканяше, смееше се, разправяше шеги и свиреше с уста, но работеше чевръсто, най-често обаче можеше да се види при трионите, още повече че стружнята беше открита и отстрани, та се виждаше през нея. Тя се издигаше доста високо над водата, върху четири яки стълба, о които водата тъй биеше, че тръстиката на покрива, закрепена само на билото, трепереше понякога като ветрило на вятър.
— Сръчен синеца! — прошепна Антек с признание, но не и без яд.
— Малко ли му плащат! — промърмори Бартек.
Те удряха ръце о плещите си, защото студът все повече се усилваше, и продължаваха мълчаливо да работят.
Имаше много работници, само че време за разговор нямаше — двама при трионите наглеждаха, сваляха избичените трупи наземи и слагаха нови, други двама отцепваха недорязаните краища и трупаха дъските на грамадни камари, а по-тънките и по-суровите слагаха под сушина зарад студа; още други двоица обелваха кората на дъбовете, елите и смърчовете; към тях Бартек често подвикваше шеговито:
— Хей, хубостници, хайде вървете пак да ловите кучетата из града!
Сърдеха се за това, защото не кучета деряха, а дървета белеха, но да се карат с него за тая закачка, нямаха време. Матеуш така ги гонеше да работят, че само крадешком някой изтичваше до воденицата да разгрее вкочанясали ръце и се връщаше като стрела, защото и работата не допущаше разтакаване.
Хубаво се беше вече мръкнало, когато Антек се потътрузи към дома, но беше тъй измръзнал, уморен и отпаднал, че всички кокали го боляха. Веднага след вечеря се зави в леглото и заспа като заклан.
Ханка нямаше сърце за нищо да го пита, но колкото можеше, угаждаше му, постоянно усмиряваше децата, на стареца се скара да не тропа с ботушите си, а тя ходеше боса из къщи, само и само да не го събуди. На зазоряване, когато Антек се стягаше да отиде на работа, тя свари чаша мляко и го сипа в картофите да си хапне и да се постопли по-добре.