— Мама му стара, така ме болят кокалите, та не мога да се помръдна! — оплакваше се той.
— Защото е за пръв път, не си още привикнал… — обясняваше старецът.
— Ще мине, знам аз! Ханушо, ще ли ми донесеш обед?
— Ще ти донеса, ще ти донеса, защо да биеш толкова път оттам дотука…
Той излезе веднага, защото още на съмнало трябваше да бъде на работа.
И започнаха за него дни на тежък, усилен труд.
И когато най-силен студ стягаше, и когато виелица вееше и шибаше със сняг, та очите си не можеше да отвори човек, и мокреж когато наставаше, та по цял ден трябваше да се стои в размекналия се сняг, а неприятен и влажен мраз проникваше до костите, и когато сняг се сипеше, та брадвата в ръцете не можеше да се вижда — винаги трябваше пред съмнало да става, да тича на стружнята и по цели дни да работи, та чак кокалите му пращяха и всяка жила на тялото му се отпаряше поотделно от умора. А четирите триона тъй ядяха дърветата, че едвам можеха да им насмогват.
Но нито тежката работа му омръзна, нито лошите виелици, нито студовете, валежите и големите студеше. Той беше вече попривикнал, защото, както казват умните хора, като свикне човек, и в пъклото не му е зле. Само едно не можеше да понася — главатарството на Матеуш и неговите постоянни натяквания.
Другите не придирваха на това, а той за всяка обида винаги кипеше от яд и неведнъж дори така му отвръщаше, че онзи само се изпулваше. Матеуш като че ли нарочно за всичко се задиряше, уж не тъй направо в очите, но винаги сполучваше в най-слабото място, та чак кожата на Антек потръпваше и ръцете му се свиваха на пестници, обаче още се въздържаше, доколкото можеше се успокояваше и само набираше в паметта си тия хапливи изрази. Той чувствуваше добре, че Матеуш само чака случай да го изгони от работа…
На Антек не му беше толкова много за работата, а да не би да позволи с това на един какъв да е човек да вземе връх над него — на такъв голтак като Матеуш.
Важното е, че все повече се заяждаха помежду си, защото на самото дъно на яда им като остра, забита под кожата треска се криеше Ягуша. Те и двамата отдавна, още от пролетта, па може би и от заговезни ходеха след нея на смяна, скришом се отбутваха един друг и много добре знаеха това. Само че Матеуш го вършеше пред очите на всички и разправяше явно за своята любов, а Антек трябваше да крие, затова глуха и парлива ревност ядеше сърцето му.
Никога не бяха имали приятелство помежду си, винаги страняха един от друг и се заканваха един другиму пред хората, тъй като се смятаха за най-яките мъже в селото. Но сега от ден на ден злобата помежду им растеше, та след някоя седмица престанаха и да се поздравяват, а минаваха един край друг и мигаха като два разярени вълка.
Матеуш не бе лош, нито егоист, напротив, имаше милостиво сърце и широка ръка, но бе прекалено много самоуверен, прекалено горделиво се държеше и смяташе другите за нищо, па имаше и слабост да се смята за такъв ергенин, комуто не може да се опре нито една мома, и обичаше да се надува с това, да се хвали, само и само да бъде над всички. Та и сега му се харесваше това и с удоволствие разправяше, че Антек работи при него, че му е подчинен и като някой треперко го гледа в очите, само да не го прогони от работа.
Онези, които познаваха Антек, се чудеха, но си мислеха, че се е покорил и е преклонил глава, само работата си да запази, а пък други уверяваха, че ще излезе нещо от това, защото Антек не беше от ония, които прощават, и ако не днес, утре ще си го изкара, и дори бяха готови да се обзаложат, че ще смачка Матеуш като пита.
Разбира се, Антек не знаеше за тия разговори, защото не се отбиваше по къщите, отминаваше познатите си без приказки, а от работа отиваше право у дома си и обратно. Но той чувствуваше добре, че има такова нещо, и просто пронизваше с поглед Матеуш.
— Ще ти оскубя аз тебе перушината, хубостнико, та и кучетата да не те щат, ще ти омекне мутрата и няма нито да се надуваш, нито да се ребчиш — откъсна се от устата му веднъж през време на работа, та дори Бартек дочу и рече:
— Остави го там, за това му плащат, да не дава почивка на хората! — Старецът не беше разбрал за какво се карат.
— И кучето, когато лае на вятъра, не мога да го търпя.
— Много присърце го взимаш, корема ще те заболи, па ми се чини, че и на работата залягаш много…