— Защото ми е студено! — отговори Антек, колкото да каже нещо.
— Всичко полека трябва да караш, наред, полека… И дядо господ е могъл да сътвори света за един ден, ама по-добре му е било да го създаде за една седмица с почивка… Работата не е заек да избяга, а що ти трябва да се мъчиш зарад воденичаря или за някой друг там… Матеуш пък е като някое куче, което пази стока — ще му се сърдиш ли, че те лае?…
— Казах, каквото мисля. Лятоска къде беше, та не те виждах в селото? — попита Антек, за да промени разговора.
— Работих това-онова, по божия свят малко поскитах, та си напълних очите и душата си наситих… — разказваше Бартек полека, като дялаше от другата страна дървото, сегиз-тогиз се изправяше, протягаше се, та чак ставите му пукаха, а луличката не изпущаше от зъбите си и с радост разправяше:
— С Матеуш работих на една нова чифлишка къща, но много натискаше на работата, па беше една пролет, хубаво време, та го зарязах. Тогава отиваха едни хора на Калвария — тръгнах с тях да измия греховете си и да видя нещо от света.
— Далече ли е тая Калвария?
— Две недели ходихме, чак отвъд Краков, ама аз не стигнах дотам. В едно село, дето пладнувахме, един стопанин градеше къща, па разбираше от това колко свиня от кладенчова вода. Хвана ме яд, нахоках го, че само дърветата хаби, и останах при него, пък ме и помоли. За два месеца му направих къщата, та заприлича на чифлишка, поиска чак да ме ожени за сестра си вдовица, която живееше досам него, с пет морги имот.
— Навярно стара.
— Нима пък млада искаш да е? Но това още нищо не беше, ами как, само че косата й окапала малко, кривокрака и кривогледа, а лицето й гладко като сух хляб, дето са го гризали няколко седмици мишките, инак харна женица, добра; гощаваше ме хубавичко — ту пържени яйца с колбаса, ту водка и нещо тлъстичко, ту някакви други сладки работи и така се привърза към мене, че още някой ден и щеше да ме пусне под юргана си, докато една нощ офейках!…
— Не би било зле да си се пооженил, все пак пет морги…
— И един въшкав кожух от покойния й. А на мене какво ми остана от жената!… Отдавна вече ми е омръзнала тая женска вяра, отдавна! Нищо не е, току само крещи, вряска, лети като сврака по плет, ти речеш една, а тя двайсет като град ти ги изтърси… ти с ум й приказваш, а тя с езика си плеще. Приказваш й като на човек, а тя нито разбира, нито мисли, само клепе каквото й дойде до устата. Казват, че дядо господ дал на жената само половин душа. Истина трябва да е… а другата половина оставил дявола да дотъкми…
— Е, сигурно има и умни, има… — рече меланхолично Антек.
— То и бели врани може да има, само че никой не ги е видял!
— Ти жена не си ли имал?
— Имах, имах!… — рече изведнъж Бартек, изправи се и впери сивите си очи в далечината. Беше вече стар, сух като треска, жилест и прав човек — само че сега малко се попрегърби, задвижи лулата между зъбите си и бързо-бързо замига.
— Излиза, прикарвайте! — крещеше работникът при трионите.
— По-скоро там, Бартек, недей стоя, че и трионите ще спрат — изкрещя Матеуш.
— Бре, глупак такъв, по-скоро не може от това. Качила се гарга на черква, грачи и си мисли, че е поп на амвона — промърмори ядосано той, но трябва нещо да му беше станало, защото по-честичко си почиваше, въздишаше и гледаше кога ще дойде пладне.
Добре, че то скоро настана, па и жените се показаха с ушатките; и Ханка излизаше иззад ъгъла на воденицата. Стружнята спря и всички тръгнаха към воденицата да се хранят. А пък Антек, понеже се познаваше добре с воденичарския калфа, с когото не една бутилка бяха изпили заедно, се вмъкна в стаичката му. Не избягваше вече хората, не странеше от тях и така ги поглеждаше, че те сами го отминаваха.
В непоносимата топлина на собичката седяха няколко облечени с кожуси мъже и си приказваха весело; това бяха мливари от по-далечни села и чакаха реда си. Те слагаха торф в зачервената вече печка, пушеха обилно цигари, та собичката бе потънала в дим, и си приказваха.
Антек седна на някакви чували при прозореца, сложи ушатката между колене и лакомо заяде грах със зеле, а после картофена юфка с мляко. Ханка бе приклекнала отстрана и го гледаше разчувствувана: той бе изсъхнал от работа, почернял, а на някои места по лицето му кожата се белеше от студа; но въпреки всичко виждаше и се хубав като никой друг на света. То се знае, че беше тъй: висок, изправен, строен, тънък в кръста, с широки плещи, гъвкав. Лицето му беше продълговато, сухо, носът като човка на ястреб, само че не толкова гърбав, очите големи и сивозелени, а веждите като че ли някой с въглен изписал черта през цялото чело — от едното сляпо око до другото, та когато ядосан ги свиеше, страшно беше дори да се гледа! Челото му беше високо, но наполовина закрито с равно отрязана тъмна, почти черна коса, а мустаците си бръснеше, както всички други, та само белите му зъби играеха между червените устни като наниз маниста… беше много хубав и тя никога не можеше да му се нагледа.