— Не можа ли баща ти да донесе яденето, ами ти всеки ден да биеш толкова път!
— Имаше да почисти тора под юницата, пък и на мене ми се щеше аз да ти го донеса.
Винаги така нагласяваше, че тя да занесе яденето, та поне да си го погледа.
— Какво е това там? — попита той, като си дояждаше.
— Какво ще да е! — изпредох вече единия чувал вълна и занесох на органистката пет пасма. Остана много доволна… Само че Петруш се е нещо разсърдил, та не ще да яде и все се чумери…
— Вял се е, затова.
— То че е така, така си е… И Янкел дохожда за гъските…
— Ще продадеш ли?
— Ами, па напролет да купувам!
— Както искаш, така направи, твоя воля.
— А Вахниковите пак се изпотрепаха, та изпратиха дори за свещеника да ги помири… На Пачешови телето като че ли се е задавило с моркови.
— Що ме интересува това — промърмори нетърпеливо Антек.
— Органиста ходи по село за коледна дажбина — каза след малко тя някак плахо.
— А ти даде ли?
— Две хватки извлачен лен и четири яйца… Каза, че ако ни дотрябва, ще ни даде една кола овесеница, па за парите ще почака до лято, може и да си я отработим. Не обещах, защо да взимаме пък от него… нали още ни се пада от нашите, взели сме само две кола, а от толкова морги…
— Няма да ида да искам, па и на тебе забранявам. Вземи от органистката срещу работа, иначе ще продам и последното добиче, но доде съм жив, за нищо няма да се моля на тате, разбираш ли?…
— Разбирам, от органиста да взема…
— Па може и да изкарам толкова, че да си я платим, само да не ревеш пред хората!
— Та аз не плача, но… но вземи от воденичаря половин шиник ечемик за булгур, по-евтин ще ни излезе, отколкото да го купим наготово.
— Добре, ще кажа днеска и някоя вечер ще остана да го смелят.
Ханка си излезе, а той остана да си пуши цигарата и не се намесваше в разговора на селяните, които тъкмо говореха за брата на дворяните от Воля.
— Яцек го викаха, познавам го добре! — рече Бартек, който в това време влезе в собичката.
— Може да знаеш, че се върна от далечни земи.
— Не, мислех дори, че отдавна вече е умрял!
— Жив е, нещо към две недели, откак си е дошъл.
— Върнал се, ама казват, че не е с всичкия си. Не иска да живее в чифлика, ами се пренел в гората, при горския, всичко сам си прави — храна, дрехи, та се чудят хората, а вечерно време свири на цигулка; много често го срещат да свири и по пътищата, и по могилите…
— Казват, че ходи по селата и разпитва всички за някой си Куба.
— За Куба! Едно ли куче е Караман.
— Презиме не казва. Някой Куба търси, който ще да го е измъкнал от войната и го е спасил от смърт!
— Имаше един Куба у нас, който отишъл с господата в гората, но той умря! — рече Антек и стана да си върви, защото Матеуш вече крещеше зад стената:
— Хайде излизайте, до вечеря ли ще пладнувате!
Яд обзе Антек, та изтича и извика:
— Стига си се драл на вятъра, всички чуваме.
— Преял е месо, та с кряскане иска да му олекне на червото — рече Бартек.
— Ех, крещи, та да се покаже пред воденичаря — добави някой.
— Ще седнат да ядат, па ще си полегнат, ще си поприказват като господари, синковците, а гъза им натегнал от парцали… — все мърмореше Матеуш.
— За тебе се отнася, Антони, за тебе!
— Да си затваряш устата и да си прибираш езика, че го отрязвам, ей, а господарите остави на мира! — закрещя Антек, готов вече на всичко.
Но Матеуш млъкна, само поглеждаше като някой разбойник и вече цял ден дума не каза никому, обаче внимателно следеше и наглеждаше на всяка крачка работата на Антек. Само че не можеше да му намери никаква вина, защото той работеше тъй добросъвестно, та самият воденичар, който няколко пъти на ден дохождаше при тях, забеляза това и при първото седмично плащане му увеличи надницата на цели три злоти.
Матеуш побесня след това: щеше очите да извади на воденичаря, но той му рече:
— И ти си добър за мене, и той, па и всеки, който работи добросъвестно.