— Никой не ми трябва. Толкова добри чувства имам у себе си, че едва бих могъл с тях да се разправя — каза той веднъж на Клемб, който го укори, че никога не се отбил на гости у него.
И право си каза, че едвам можеше със себе си да се разправи, право си беше; яко бе хванал той сам себе си, стегнал душата си като в някаква желязна юзда и здраво стискаше, без да отпуща — но все по-често душата му отмаляваше от изтощение, все по-често му се щеше да захвърли всичко и да се предаде на съдбата. Беше му все едно дали добра или лоша ще бъде тя, защото и така животът му бе дотегнал и скръб го разяждаше — дълбока скръб, която като ястреб впиваше нокти в сърцето му и късаше, и раздираше.
Тежко, отегчително, тясно и задушно му бе в този ярем, като на спънат в ограда кон, като на вързано куче, като… нима може да се изкаже!
Той се чувствуваше като изпочупено от вихъра и осъдено на смърт плодно дърво, което бавно съхне посред цъфтяща и здрава градина.
Защото наоколо живееха хора, село беше, животът кипеше с обикновеното си дълбоко клокочене, плискаше като бързотечна вода, постоянно се разливаше в еднообразен, немирен, буен поток. Липци живееше обикновения си всекидневен живот: у Вахникови имаше кръщенка, у Клембови ставаше годеж, макар и без музика, но се веселяха, както прилича на коледни пости; или пък някой умираше, както например онзи Бартек, когото зет му по вадене на картофите така беше бил, че залиня, заболя, докато най-сетне се пресели на оня свят; или Ягустинка отново бе дала в съд децата си да я издържат. Та и други, трети работи ставаха, почти във всяка къща се случваше нещо ново и хората имаше какво да си приказват, с какво да си се посмеят или да се грижат; а жените, събираха се в една или друга къща, прекарваха дългите зимни вечери с хурки и къдели — и колко смях падаше там, боже мой, що игри, що приказки и крясъци, та по пътищата се чуваше чак! И навсякъде що свади, приятелства, любезности, уговаряния, престояване пред къщите, тичане, побоища, радостни увещания — като в някой мравуняк или кошер — само току бръмчеше по къщите.
И всеки си живееше по своему, както му се ревнеше, както му беше на сгода, и заедно с другите, както бог е наредил.
Един теглеше теглото, мъчеше се, грижеше се, друг се забавляваше и с удоволствие чукаше чашките с приятели, някой се надуваше и надигаше пред другите, друг тичаше подир момите, трети боледуваше и береше душа, някой се излежаваше до топлата камина — на едни радост, на други печал, на трети и едното, и другото — но всички живееха шумно, с все сила, с цялата си душа.
Само Антек бе някак като че ли вън от селото, извън хората и се чувствуваше като чужда птица, страхлива и гладна, която, макар че се скита около светналите прозорци, макар че въздиша около пълните с храна сушини, макар че с цялата си душа би искала да бъде заедно с хората — но не влиза при тях; само обикаля, назърта, ослушва се, храни се с мъката си, пои се със сълзите си — но не влиза при тях.
Би влязъл навярно, но ако бог променеше нещо… и то на добро.
Но се боеше и да мисли още за такава промяна.
Няколко дена преди Коледа една сутрин се срещна случайно с ковача и поиска да го отмине, но онзи го спря, подаде пръв ръка и рече някак меко и жално:
— Чаках да дойдеш като при свой… бих помогнал с нещо, макар че и у мене не блика.
— Могъл си да дойдеш и да помогнеш!
— Как, пръв аз да дойда, да ти се натрапя, та да ме изгониш, както Южка…
— Така си е, когото не боли, той не бърза.
— Не боли ли! Еднакво зло ни сполетя и двамата, еднакво ни боли.
— Недей ме само лъга в очите, я го виж ти, мисли човека, че с глупав има работа…
— Господ ми е свидетел, казах ти самата истина.
— Лисица такава; тича, души, върти се насам-нататък, а следите замита с опашката си, та и дъх от нея да не се долови, и пакостта да остане ненаказана.
— Виждам, сърдиш ми се, че ходих на сватбата! Истина, ходих, не отричам, но трябваше да отида, сам свещеника ме предумва и накара, за да не сторим тоя грях: бащата на една страна, децата на друга.
— Накарал те е свещеника да отидеш… другиму кажи ти това, друг може и да ти повярва, но не и аз. Скубеш ти стария с това приятелство, кога каквото ти падне, с празни ръце не си излизаш!
— Не съм глупав да не взимам, като ми дават, но против тебе не съм, не, цяло село нека каже, питай и Ягустинка, тя е все у стария, дори говорих с баща ти да се помири с тебе… и то ще стане… ще се нареди… ще се изглади, та чудо…