Избухнаха в силен смях и остроти като град се посипаха. Антек неволно се отдръпна на предишното си място, строполи се върху чувалите и безсмислено се загледа в дългата червена ивица от светлина, която излизаше през отворената врата на собичката. Нищо не чуваше, шумът заглушаваше разговора, воденицата непрестанно трепереше, сивата мъгла от паспал затуляше воденичните камъни, окачените на потона лампички мъждукаха тук-там из праха, жълтееха се като дебнещи котешки очи и се подрусваха от време на време на вървите си. Но той не доседя, стана пак и тихо на пръсти се доближи до самата врата и заслуша.
— … обяснила му всичко — казваше Матеуш, — уж се била прекачвала през плета, та от това… Доминиковица потвърдила, че с момичетата често се случва това, че и нея, когато била мома, я сполетяло същото… Всяка днес може да се оправдае с прекачване през плет… оня стар пръч повярвал… Такъв умен, а повярвал…
Така се изсмяха, че кикотът се разнесе по цялата воденица, превиваха се от смях.
Антек се доближи повече, застана почти на прага и бледен като мъртвец, стиснал пестници и свит на кълбо, той бе готов да скочи.
— А пък това, дето казваха за Антек — започна Матеуш отново, след като се понасмяха, — че били много близки с Ягуша, това не е истина, това аз най-добре знам. Слушах сам как веднъж като куче скимтеше пред вратата на стаята й, та трябваше тя с метлата да го изпъди. Закачил се за нея като репей за кучешка опашка, но тя го гонеше…
— Ти видял ли си това?… По село друго разправяха… — рече някой.
— Ами как, веднъж ли съм бивал в стаята й? Веднъж ли ми се е оплаквала от него?
— Лъжеш като циганин! — изкрещя Антек и прекрачи прага.
Матеуш скочи веднага към него, но преди да се оборази, Антек като бесен вълк се хвърли върху него, хвана го с едната ръка за гърлото, стисна го, та онзи не можа дори дъха си да поеме, с другата го прехвана през кръста, изскубна го от мястото му като храст, тласна с крак вратата навън и бързо го понесе зад стружнята, към оградената с плет река, и с всичка сила го хвърли, та четирите греди като сламки се залюляха, а Матеуш като тежка клада цопна в реката.
Вдигна се страшен вик и олелия, защото на това място реката бе бърза и дълбока. Спуснаха се хора да го спасят и скоро го извлякоха, но той бе изгубил съзнание, едвам го свестиха… Веднага долетя воденичарят, след малко доведоха и Ямброжи, намериха се селяни, та го пренесоха в жилището на воденичаря, защото все повече отпадаше и кръв храчеше. Изпратиха дори и за свещеника, защото отиваше на зле и мислеха, че не ще изтрае до сутринта.
А пък Антек, като изнесоха Матеуш, седна на неговото място при огнището, грееше ръцете си и си приказваше с Франек, който вече беше дошъл — и щом хората се върнаха и насядаха, поуспокоени вече по местата си, рече силно, за да чуят всички и да запомнят:
— Всеки, който ме ухапе и настъпи, това ще го сполети, па може и нещо по-лошо!
Никой не се обади, гледаха го с дълбоко учудване, с почит. Ами как, да вземеш такъв мъж като Матеуш и леко, като сноп слама да го понесеш и да го хвърлиш в реката! Никой досега не е чувал за такава хала!… Е, да бяха се сбили, да бяха премерили силите си и един от тях да беше надвил, да му бе счупил костите, да го бе дори убил — нещо обикновено! Но не, току да вземеш човека като кученце за ушите и да го запокитиш във водата! Да бяха му потрошени ребрата от някоя греда, нищо не би било, щеше да се излекува, но такъв срам, такъв срам, сигурно Матеуш няма да понесе това!… Да посрамиш тъй човека за цял живот!…
— Да, да, такова чудо, знаете, още не е бивало — шепнеха помежду си.
Но Антек не им обръщаше внимание; той смля булгура си и към среднощ си отиде у дома. У воденичаря още светеше в онази стая, дето сложиха Матеуш.
— Няма вече да се хвалиш, че си бил, сине майчин, в стаята на Ягна! — прошепна с омраза и плюна.
Антек не каза нищо у дома си, макар че Ханка не спеше, а беше заета с предене. На сутринта той не отиде на работа, сигурен беше, че ще го отстранят; но веднага след закуска дотърча сам воденичарят.
— Ела си на работа, каквото имате с Матеуш помежду си, то си е ваша работа, мене не ме интересува, а стружнята не може да стои така. Доде оздравее, ще управляваш работата, ще ти плащам четири злоти и обед.
— Няма да ида. Ако ми дадеш заплатата на Матеуш, съгласен съм и по-добре ще водя работата.
Воденичарят се ядосваше, пазареше се, но бе принуден да се съгласи, защото нямаше как, па го забра веднага и излязоха.
Ханка нищо не разбра от това, тъй като нищо не знаеше.