„Какво ли прави там, сиромашкия, какво ли си мисли? Нито има как да си поприкаже човек с него, нито… ех, забранено е! Истина, забранено е, божичко мой, то би било смъртен грях, смъртен грях! — това го каза свещеника на изповедта, каза… — иначе бих си поприказвала с него веднъж, ако ще пред свидетели… а пък то нито днес, нито утре, нито никога! На Мачей е тя за вечни времена…“
— Ягушо, хайде ела де, хляба трябва да се прехвърли! — викна старата.
Тя затича към къщи, бързаше, колкото можеше, но не преставаше да мисли за него, той все се връщаше пред очите й и навсякъде бяха в ума й сините му очи, черните вежди и онези червени, сладки, лакоми негови устни!
Напразно се залови тя до забрава за работа, ръцете й разпалено работеха; разтреби стаята, зае се надвечер да нареди кравите, което почти никога не правеше, но нищо не й помогна, той непрестенно беше пред нея и мъката растеше в нея и късаше душата й, а това я тъй силно разтревожи, че седна на раклата при Южка, която бързаше да направи слънцата, и избухна в плач.
Утешаваше я майка й, утешаваше я изплашеният й мъж, въртяха се около нея като около разплакано дете, галеха я, в очите я гледаха, нищо не помогна; тя се наплака до воля и нещо изведнъж се промени в нея, защото стана от раклата почти весела, заприказваше със смях и беше дори готова да пее, ако не беше в навечерието на Рождество!
Погледна я учудено Борина, погледна я и майка й, па дълго и многозначително се споглеждаха помежду си и излязоха в отвода, та си пошепнаха нещо, после се върнаха зарадвани, весели, засмени и току я запрегръщаха, зацелуваха и бяха толкова добри, че майка й рече разпалено:
— Недей вдига нощвите, Мачей ще ги изнесе!
— Не ми е първица да вдигам и по-тежки от тия!
Нищо не разбра тя.
Но старият не позволи, изнесе ги той, а после, като му се удаде случай, притисна я нейде в килера, разцелува я хубаво и й пошепна нещо, за да не чуе Южка.
— И на тебе, и на мама нещо ви е влязло в главата… не е истина това, което смятате, не е!…
— Ние двоицата с майка ти разбираме от тия работи, ти мене слушай, така ще е. Чакай, какво е днеска? Коледа… През юли чак ще дойде, в разгара на жътвата… Не е удобно време, жега, работа, но няма какво да се прави, и за това трябва да сме благодарни на бога… — И пак искаше да я целуне, а тя ядосано се изскубна из ръцете му и се затича към майка си с укори. Но старата решително потвърди.
— Не е истина, само така ви се чини! — трескаво отричаше Ягна.
— Не те радва това, виждам аз?
— Трябвало и да ме радва, малко ми са грижите, та отгоре и тая мъка.
— Не се оплаквай да не те накаже господ.
— Нека ме накаже!
— Защо пък си се заоплаквала такава?
— Защото не искам и толкоз!
— Ами ако има дете, в случай че, недай боже, стария умре, и неговата част ще се прибави към приписаната, па може и на всичкия имот да останеш наравно с всички други…
— На тебе само това ти е в главата: имот, та имот, пък за мене то нищо не струва…
— Защото си още млада и глупава, та плещеш, каквото ти дойде на езика! Човек без имот е като без крака, щура се само, щура и доникъде не може да стигне. Само пред Мачей да не си казала това, че ще му стане мъчно…
— Няма да го тая в себе си, не ме е грижа за Мачей!
— Тогава брътви по цял свят, щом нямаш ум, а мене остави на мира да извадя хляба, че ще стане на въглен. По-добре е да хванеш нещо работа, я вземи да извадиш херингите от водата и да ги сложиш в мляко, по-добре ще обезсолеят така. Южка пък да счука мак, още толкова много работа има, а вечер стана.
Тя имаше право, вечерта беше вече на прага, слънцето се скриваше зад гората и червени отражения като кървави заливи се разливаха по небето, та изглеждаше като да гори, посипано с жарава. А селото глъхнеше и затихваше. Още носеха вода от вира, дърва сечеха или някой бързаше с шейните, та чак слабините на конете играеха, още тичаха през вира, врати скърцаха, тук-там се чуваха различци гласове, но полека-лека, заедно с угасването на лъчите и пепеливата синина, която се сипеше върху земята, замираше и движението, затихваха входовете към дворищата, запустяваха улиците. Далечните поля затъваха в мрак, зимната вечер бързо настъпваше и подчиняваше със силата си земята, а студът се усилваше и тъй щипеше, че снегът още по-остро скърцаше под дървените обуща, а по стъклата се рисуваха чудни клончета и цветя…