Селото потъна в сивия снежен мрак и като че се стопи, та не можеха да се видят нито къщи, нито плетища, нито градини, само светлините по къщите трепкаха рязко и по-гъсто от обикновено, защото всякъде се тъкмяха за Бъдни вечер.
Във всяка къща и у богати, и у бедняци, па дори и у последния сиромах се обличаха и чакаха благоговейно, всякъде поставяха в източния ъгъл неочукан сноп жито, покриваха лавици или маси с бяло платно, постилаха сено и поглеждаха през прозореца да видят първата звезда.
Някак отначало звезди не можеха да се видят, както обикновено бива при студени вечери, преди да се е хубаво здрачило, защото, щом догоряха последните зари, небето почна да се покрива като със сини пушеци и напълно потъна в мрачини.
Южка и Витек бяха хубаво измръзнали, защото чакаха пред къщи да видят първата звезда.
— Ето! Ето! — вресна изведнъж Витек.
Борина излезе да види, загледаха се и другите, а най-после и Рохо.
Разбира се, че имаше. Там над изтока като че се раздраха мрачни завеси и из дълбоките сини бездни се беше родила звездата и изглеждаше като да расте пред очите, летеше, пръскаше светлина, все по-бързо гореше и все по-близко идеше, та Рохо коленичи на снега, а след него и другите.
— Ето витлеемската звезда, звездата на тримата влъхви, при блясъка на която се е родил нашия бог, да се слави светото му име!
И другите повториха набожно след него и опиха очи в онази далечна светлина, в онази свидетелка на чудото, на онзи видим знак на божието милосърдие над света.
Сърцата им забиха с дълбока благодарност, с топла вяра, с надежда и приемаха в себе си тази чиста светлина като свещен огън, който побеждава злото като свето причастие.
А звездата растеше, носеше се като огнено кълбо, от нея се отделяха синкави лъчи като спици на свещено колело, искряха над земята и като запалена борина разкъсваха тъмнината, а подир нея като верни прислужници се появяваха на небето много други в неизброимо и необхатно множество. Небето се покри с бляскава роса и се разгъваше над света като синкава, накована със сребърни гвоздеи плащаница.
— Време е да се вечеря, щом словото стана плът — рече Рохо.
Всички влезнаха вътре и веднага насядаха около високата и дълга пейка.
Най-напред седна Борина, седна и Доминиковица със синовете си, защото бе пожелала да празнуват заедно Бъдни вечер, по средата седна Рохо, па Петрек, седна и Витек до Южка. Само Ягуша сядаше за малко време, защото трябваше да се грижи за ястията и да принася.
Тържествена тишина зацари в стаята.
Борина се прекръсти и подели просфорката си с другите; изядоха я с почит, като същински хляб божи.
— В този час се е родил Христос, нека и всяко създание се подкрепи с този свещен хляб! — рече Рохо.
А при все че бяха гладни, понеже цял ден на сух хляб бяха прекарали, ядяха бавно и с достойнство.
Най-напред поднесоха борш от цвекло, варен с гъби и цели картофи, а после херинги, оваляни в брашно и изпържени в конопено масло, подир това пшеничена юфка с маково семе, после зеле с гъби, запържено също с конопено масло, а най-сетне Ягуша донесе истинска приядка — питки от елда, намазани с мед и изпържени с маково масло. И всичко това ядяха само с хляб, защото нито банички, нито козунаци, които се правеха с масло и мляко, не биваше да се кусват този ден.
Ядоха дълго време и много рядко някой да кажеше някоя дума, та се чуваше само стържене на лъжици и мляскане. Само Борина се надигаше от време на време да помага на Ягуша и да я отменя, докато старата го скастри:
— Седи тука, нищо няма да й стане, още е много далече, па и първа Коледа е на свое, нека привиква!…
Лапа тихо скимтеше, побутваше отдире хората с челото си, галеше се и се умилкваше да му дадат по-скоро, а щъркелът, който си имаше място в отвода, често почукваше с човка по стената и тракаше, та кокошките чак се разкрякваха по върлините.
Още не бяха свършили, когато някой почука на прозореца.
— Недейте пуща, нито се обръщайте натам, това е злото, ще влезе и цяла година няма да излезе оттук! — извика Доминиковица.
Оставиха лъжиците и се заслушаха разтревожени, чукането се повтори.
— Душата на Куба — прошепна Южка.
— Не дрънкай, някой иде за нещо; днеска никой не трябва да остане гладен, нито без подслон — обади се Рохо, като стана да отвори.
Ягустинка беше. Тя застана покорно на прага и през сълзи, които лееше като град, рече тихо:
— Пуснете ме да се свия в някое ъгълче и да хапна не от това, което ще дадете на кучето! Съжалете се под бедната… Чаках да ме поканят децата ми… чаках… накъщи лед студено, измръзнах за тоя, що духа… Божичко мой… и сега като някоя просякиня… като… децата ми, дето съм ги родила… оставиха ме сама без дрошица хляб… по-зле от куче… а у тях глъчка, пълно с хора… ходих около къщи, назъртах в прозорците… и нищо…