— Седни при нас, трябваше да дойдеш още щом се мръкна, а не да чакаш милост от децата… само на погребалния ти ковчег най-после с готовност ще забият гвоздеите, за да се уверят, че няма да се върнеш за нищо — рече Борина и твърде любезно й стори място до себе си.
Но тя нищо не можеше да преглътне, макар че Ягуша й даваше от всичко и от все сърце я канеше да яде. Ами като не можеше, седеше тя кротко, свита и затворена в себе си, та само по трепването на рамената й можеше да се познае каква мъка я късаше.
В къщи стана тихо, топло, сърдечно, набожно и тъй тържествено, сякаш светото пеленаче Исус лежеше при тях.
Грамадният и постоянно подклаждан огън в огнището весело пращеше и осветляваше цялата стая, та стъклата на иконите лъщяха и замръзналите прозорци се червенееха, а те седяха на трапезата пред огъня и тихо и важно си приказваха.
След това Ягуша свари кафе, те го подсладяваха обилно и пиеха полека…
А Рохо извади из пазухата си обвита с броеница книга и зачете с тих и дълбоко покъртващ глас:
— „И стана чудо, дева роди син; чак в юдейска земя, във Витлеем, не много малък град, роди се господ в нищета; на сено, в бедна кошара, всред добичета, които през тази радостна и ведра нощ му бяха братя. И същата тая звезда, която и днес свети, изгря тогава за това свето детенце — и показваше пътя на тримата мъдреци, които, макар и езичници и черни като черни котли, но имаха чувствителни сърца и от далечни страни, през необгледни морета, през сурови планини дотичаха с дарове, за да засвидетелствуват истината.“
Дълго чете той тоя разказ, гласът му се повишаваше и ставаше молитвен, преминаваше почти в песен, сякаш свещен молебен правеше, и всички седяха в набожно мълчание, в тишината на заслушаните сърца, в трепета на озарените от чудото души и в най-искрено усещане на дадената на хората божия милост!
„Хей, мили мой Исусе! Така ти се паднало в беден оборец да се родиш там, в ония далечни страни, между чужди хора, между мръсните евреи, между зли еретици! И в такава бедност, в такъв мраз! О пресвета бедност, о детенце сладко!…“ Тъй мислеха те и сърцата им тупаха в съчувствие, душите им се откъсваха и се понасяха като птици по света, та отлитаха чак до земята на Христовото раждане, до онази кошара, пред онези ясли, над които ангели пеят, коленичеха със сърцата си до крачката на детенцето и с всичката сила на огнената си вяра и упование като най-верни слуги му се отдаваха во веки веков, амин!
А Рохо все четеше, докато Южка, която беше милостиво и твърде чувствително момиче, заплака жално над тежката участ на Исуса. Ягуша също, скрила лице в дланите си, плачеше, сълзите й течеха чак през пръстите, та криеше главата си зад Йенджих, който слушаше зяпнал до нея и тъй много се чудеше на слушаното, та час по час удряше Шимек по клашника и викаше:
— Ей!… Чуеш ли, Шимек! — но веднага млъкваше, стрелнат от строгия поглед на майка си.
— Люлчица дори си нямало сиромашкото!
— Чудно как не е замръзнало!
— И как Исус е искал толкова много да претегли! — казваха и разсъждаваха, когато се свърши четенето, а Рохо им отвърна:
— Защото само със своята жертва и със страданието си е могъл да спаси народа. Ако това не е било, сега дявола вече да е заел напълно света и да събира за себе си душите.
— И без това той пак не малко се разпорежда тука — прошепна Ягустинка.
— Грехът владее, злобата управлява, а те са приятелките на дявола!
— Ех… знае ли се там кой владее и кой управлява, само това се знае, че злата участ и страданието държат във властта си човека.
— Не говори така, за да не сгрешиш, заслепена си от яд към децата си!…
Рохо я смъмра строго и тя вече не се противеше. Всички млъкнаха и мислеха, а Шимек стана от мястото си и понечи бързо да излезе.
— Къде си се забързал! — скръцна му със зъби старата, от чийто поглед нищо не избягваше.
— Ще ида из селото, много ми е горещо… — изломоти той изплашено.
— При Настка а, да щръклеете?
— Забраняваш ми а, не позволяваш?… — рече той по-остро, но бе хвърлил вече шапката си на раклата.
— Вървете с Йенджих в къщи, оставили сме къщата на божия грижа, назърнете при кравите и ме чакайте, ще дойда след вас, та ще идем заедно на черква. — Тя се разпореди, но момците предпочетоха да останат тук, отколкото да идат и да седят в празна къща; а тя ги не подкани вече, но веднага стана и взе просфорката си от масата.