— Смееха се с мене, Сивчо ми викаха, но ето че се премених! — измърмори той.
— Приказката си да промениш, а не дрехите! — подхвърли Ягустинка.
— Тя сама ще му дойде на място, сама, защото, види се, още не е изгубил напълно душата си.
— Пет години бил по чужди краища, своя реч не чувал, та не е чудно!…
Изведнъж млъкнаха, защото пронизителният рязък глас на камбанката се промъкна в къщи.
— Камбанката вече бие, трябва да се приготвим!
Наскоро излязоха всички освен Ягустинка, която остана да пази къщата и главно да успокои сломеното си сърце.
Нощта бе мразовита, синкава, осеяна със звезди.
Камбанката непрекъснато звънеше, чуруликаше като птичка и приканваше на черква.
И народът вече излизаше от къщите, тук-там из отворените врати се изливаше светлина и блясваше като светкавица; тук-там прозорци угасваха, понякога глас се понасяше в тъмнината, кашляне или скърцане на снега под стъпките, или поздравляване: и все по-често се мяркаха хора в сивосинкавата нощ, прииждаха на тълпи и само тропот на крака се носеше из сухия въздух.
Всичко живо се запътваше към черквата; по къщите останаха само старците, болните или сакатите.
Още от далече се виждаха пламналите прозорци и разтворената, силно осветена главна врата на черквата, а народът течеше непрестанно през нея като вода и изпълваше полека вътрешността й, окичена с елови и смърчови клони. Вътре бе сякаш изникнала гъста гора, притисната до белите стени, обрасла по олтарите, издигаше се от чиновете и с върховете си стигаше дори до сводовете, па се клатеше и люлееше под натиска на тази жива вълна и затуляше олтарите с мъглата и с парите от дишанията, през които едвам мъждукаха запалените светила.
А народът все прииждаше и течеше без край…
На цяла дружина пристигна народ чак от Полски Рудки. И всички вървеха рамо до рамо, здраво и тежко, че бяха едри мъже, израстни и със сини клашници, а самите те бели, сякаш косите им бяха от лен изпредени, и жените им хубави до една, с двойни престилки, със забрадени върху шапчиците червени кърпи.
Прииждаха малко по-рядко, по двама, по трима от Модлица, страшно бедни хора и болнави, със сиви закърпени клашници и с тояжки в ръцете, защото пеша пътуваха. По кръчмите се смееха с тях, че се хранят само с блатска риба, защото живееха в ниски места между блата, а от тях лъхаше на торфен пушек.
И от Воля прииждаше народ, водеха се на цели семейства като смрикови храсти, които винаги накуп растат; не особено високи, все средни и издути като чували, но бързи, дърдорковци, все по съдилища ходеха, големи побойници и пакостници в гората, облечени със сини клашници, обточени с черни върви, и опасани с червени пояси.
Пристигнаха и жепечани, за които имаше поговорка: „само торба и одеяло“ или че петима се издържат с една мършава крава, а трима една шапка имат. Те вървяха вкупом, мълчаливи, гледаха изпод вежди и отвисоко, а помежду си водеха жените, облечени като дворянки, хубавици, белолики, приказливи, и много ги ухажваха.
Веднага след тях нахълтаха хора от Пшиленк, идеха израстни като борова гора, стройни, силни и в редици, да им се не нагледаш. Клашниците им бели, жилетките червени, панделките на ризите зелени, а панталоните им на жълти ивици, и без да обръщат никому внимание, мушеха се неотстъпно по средата, пред самия олтар.
А след тях, почти най-после като някои дворяни, влизаха дембичани. Те не бяха много и всеки вървеше сам, горделиво, надуто, тъпчеше се и сядаше на чиновете пред големия олтар, вземаше първенство пред другите, горд със своето богатство. А жените им бяха с молитвеници в ръце, с вързани под гушите бели шапчици, с къси от тънко сукно дрехи… Най-подир вече идеха от по-далечните села и селца, от пръснатите из горите колиби, от стружните, от чифлиците и така нататък без край!…
А в това сбито множество, залюляло се и зашумяло като гора, се виждаха често белите клашници на липчени и се червенееха забрадките на жените им.
Черквата беше претъпкана до последното място в притвора, та които бяха последни, се молеха на студено.
Свещеникът започна първа служба, органът засвири, народът се залюля, наведе се и коленичи пред величието на бога.
Настана тишина, никой вече не пееше, всеки се молеше и се вглеждаше в свещеника и в свещта, която гореше високо над олтара, органът бучеше тихичко и тъй трогателно, че тръпки побиваха човека. Понякога свещеникът се обръщаше, разперваше ръце, изричаше високо по латински свещени думи, а народът издигаше рамена, въздъхваше дълбоко, навеждаше се с набожно разкаяние, удряше се в гърдите и горещо се молеше.