След като свърши службата, свещеникът се качи на амвона и дълго приказва, проповядва за този свещен ден, предпазваше от зло и укоряваше, махаше с ръце и гърмеше с огнено слово, та някой тежко въздъхваше, друг се биеше в гърдите, а трети се разкайваше на ум за прегрешенията си. Някой се замисляше, а някой с по-меко сърце и особено жените плачеха, защото свещеникът тъй мъдро и тъй разпалено говореше, че проникваше всекиму направо в сърцето и ума — разбира се, само ония, които слушаха, защото имаше мнозина, на които се дремеше от топлината.
А едва през втората служба, когато народът беше вече съкрушен от молене, гръмна пак органът и свещеникът запя:
Народът се залюля, изправи се на крака, па подхвана песента и гръмна с пълни гърди и в един глас:
Разтресоха се дърветата, затрепераха светлините от тая сърдечна вихрушка от гласове.
И така се сляха с думите си, с гласовете си и с вярата си, че сякаш един глас пееше и една мощна, от всички сърца откъсната песен удряше под светите крака на Исуса.
Когато изслушаха и втората служба, органистът засвири тъй игриво коледни песни, че не бе лесно да се въздържи човек, хората се огъваха, потупваха с нозе, обръщаха се към органа и весело му пригласяха.
Само Антек не пееше с другите. Той беше дошъл с жена си и със Стахови, които пусна да минат напред, а сам остана между чиновете, не искаше вече да заема предишното си място между заможните пред олтара и като разглеждаше къде да седне, забеляза баща си с всички от дома, които се промушваха през средата, а Ягна вървеше напред.
Той се отдръпна зад един смърчов клон и вече не свали очи от нея, защото тя се виждаше отдалече, тъй като беше висока. Тя седна на края на един чин, до самата пътека, и той дори без да мисли за това, несъзнателно и упорито се натискаше през навалицата, докато дойде при нея, а когато през време на службата коленичеха, коленичи и той и така се наведе, че докосваше с глава колената й.
Тя не го забеляза веднага, защото свещицата, с която светеше в молитвеника си, тъй слабо гореше, па и еловите клони тъй затуляха, че нищо не можеше да види встрани; едвам когато свещеникът издигна причастието, когато тя коленичи, заудря се в гърди и наведе глава — погледна несъзнателно настрана — сърцето й замря, окаменя от радост, не смееше да се помръдне, не смееше да погледне втори път, защото й се видя като сън, като привидение и нищо повече… Тя затвори очи и дълго, дълго коленичи наведена, прегърбена до земята, почти изгубила съзнание от вълнение… докато седна бързешком на мястото си и го погледна право в лицето.
Да, той беше, той, Антек, много отслабнал, почернял, отпаднал, та лесно го съзря тя в мрака, а големите му дръзки и горди очи гледаха тъй мило и бяха тъй пълни със скръб, че душата й се присви от тревога и съчувствие, а сълзите сами напираха в очите й.
Тя седеше неподвижно, както и другите жени, но нито една буква не можеше да различи, нито дори страниците, нищо, защото тези негови тъжни, парливи с блясъка си очи бяха пред нея, светеха като звезди, затъмниха целия свят и тя се изгуби цяла, изчезна съвсем — а той беше все на колене; тя чуваше честото му и топло дишане, чувствуваше онази сладка, онази страшна сила, която идеше от него, проникваше право в сърцето й и сякаш с въжета я обвързваше и я пронизваше със страх и сладост, с трепет, от който умът напускаше човека, пронизваше я с тъй мощен любовен клик, та се разтреперваше всяка частичка в нея, а сърцето й пърхаше като птичка, на която заради палавост са приковали крилете о стената!…
Литургията премина, свърши се и проповедта, всички пееха, молеха се, въздишаха, плачеха, а те двамата като че ли бяха вън от света, нищо не чуваха, нищо не виждаха и нищо друго не чувствуваха освен себе си.
Страх, радост, любуване, спомени, обещания, клетви и пожелания едно след друго горяха в тях, минаваха от сърце в сърце, преплитаха се, та чувствуваха вече еднакво, еднакво туптяха сърцата им, с един и същи огън играеха очите им.
Антек застана още по-близо, опря се с рамото си о бедрото й, та свят й се замая и цяла се изчерви, а когато отново коленичи, той пошепна с горещи като огън уста досам ухото й:
— Ягушо! Ягушо!
Тя се покърти и едвам не припадна от вълнение, тъй приятно я прониза тоя глас като с някакво пресладко острие и с радост.