— Излез някой ден зад сенарника… всяка вечер ще чакам… не се бой… много искам да си поприказвам с тебе… излез — шепнеше той страстно и тъй близко, та чак лицето й гореше от дишането му…
Тя не отговори, силите я напуснаха, гласът й замря в гърлото, сърцето й скачаше и тъй силно биеше, че сигурно са го чули наоколо — но се поизправи, сякаш искаше вече да отиде там… където той молеше… където я зовеше с любов… зад сенарника…
Някак навреме гръмна първата коледна песен, черквата се залюля от пеене, та Ягна се поопомни и седна, като разглеждаше хората и черквата…
Но Антек вече не беше вътре. Той незабелязано се бе отдръпнал и полека бе излязъл на гробищата.
Дълго стоя той на студа под камбанарията, разведри се и се нагълта с въздух, дойде на себе си… но такава радост разпъваше сърцето му, такъв вик се надигаше в него, такъв силен вихър, че не чуваше песента, която бухаше през черковната врата и се разнасяше по цял свят, нито тихите скимтящи гласове, които се носеха от камбанарията… Нищо и за нищо не знаеше, нагреба шепа сняг и лакомо загълта, а после скочи през оградата на пътя — и като вихър полетя към полето.
V
Едва призори Боринови се върнаха от черква и малко след това целият дом захърка, та се чуваше надалече, само Ягна, макар че беше страшно уморена, не заспиваше. Напразно натискаше глава към възглавниците, напразно затваряше очи, дори се завиваше презглава с пуховия юрган — нищо не помогна, сън не идваше, а като че ли някаква мора я връхлетя и притисна гърдите й с такава тежина, че не можеше нито дъха си да поеме, нито да извика, нито да стане от леглото. Лежеше тя неподвижна, вдървена, в едно полубудно и полусънно състояние, в което разумът нищо не може да разбере, душата й сама се изприда от спомените като от някоя къделя и омотава със себе си целия свят, вижда разни чудеса, носи се над земята, в слънце се облича — а тя самата е като отражение в бистра развълнувана вода… В такова състояние беше Ягна, та макар и незаспала, всичко изчезна от паметта й, а душата й като птичка се носеше по чудни неща — към ония угаснали дни, към мъртвите времена, подхранвани само в спомен… усещаше се като да е в черквата… като че Антек беше коленичил до нея… постоянно приказваше и я гореше с очи, гореше я с думи, изпълваше я едновременно със сладка мъка и със страх… ту някакво пение се разнасяше и органът така пронизително гърмеше, та чувствуваше в себе си отделно всяка нота… ту й се привиждаше червеното и строго лице на свещеника и протегнатите му над народа ръце… ту светлини… ту след това други, отдавнашни спомени й дохождаха на ум… срещи с него… целувки… прегръдки… та чак жар и такава слабост я обземаше, че се протягаше и притискаше силно глава във възглавниците… ту пък ясно го чуваше високо да казва: „Излез! Излез!“… дори ставаше и като да вървеше, вървеше… наведена под дървета, в мрачини… а в нея трепереше страх, някакъв вик се носеше подире й, ужас вееше от мрака.
И все така като в колело към нея идваше ту едно, ту друго, ту десето, та нито можеше да се опомни, нито да се отскубне от всичко това — нищо, само мора я душеше или пък дявол като да я изкушаваше и подсторваше към грях.
Късно през деня стана тя от леглото, но се усещаше като от гроб извадена, всички кости я боляха, беше бледа, разбита и страшно тъжна.
Студът бе поотслабнал, но някак си светът бе потъмнял, навремени сняг пършолеше, а навремени пак завиваше силен вятър, блъскаше дърветата, та се скриваха в снежната виелица, и свиреше по улиците. Но въпреки това селото шумеше в празнична радост, много хора сновяха по улиците, често някой профучаваше с шейна или пък на тълпи стоеха на разговори по портите, ходеха на гости у съседи, а децата като стадо, като кончета на паша, лудееха по вира и виковете им се носеха из цялото село.
Но на Ягушиното сърце не беше нито весело, нито драго, не!… Мраз я пронизваше, макар че в огнището пращеше весел огън, така глухо й беше, въпреки постоянния шум и Южкините песни, които звъняха из къщи. Между своите тя се чувствуваше чужда, толкова чужда, че със страх ги гледаше и й се струваше, че е между разбойници.
И често пъти, като не можеше да се противи, тя се заслушваше в горещия Антеков шепот, който неспирно и с еднаква сила звънеше в сърцето й…
„Гняв божи и вечно наказание за такива!“ — чу тя ясно гласа на свещеника и видя пред себе си червеното му лице и протегнатите със заплаха ръце.
Изплаши се силно тя, изгуби се цяла в дълбокото чувство за виновност. „Не, няма да изляза! Смъртен грях би било, смъртен грях“! — повтаряше тя, като се подкрепяше с тоя израз и отпъждаше с кръстене злото, но душата й крещеше в жалба и мъка, защото се стремеше към него, стремеше се с все сила, с цялата мощ на живота, както поваленото от бури дърво се стреми на пролет към слънцето, както земята се протяга при първия топъл полъх…