Но страхът от грях надделя и тя можа да се съвземе, като правеше усилие да го забрави, да го забрави завинаги… Тя не излизаше от къщи, страхуваше се да се подаде на портата, че може би там някъде той чака затаен и ще я повика… а тогава ще ли му се опре тя, ще ли задържи душата си да не полети след тоя глас?!…
Тя се зае усилено с шетане из къщи, но какво да прави, като нямаше много работа. Южка вече всичко беше разтребила, пък и старият постоянно ходеше подире й и нищо не й даваше да хване.
— Почини си, недей се мъчи, да не би без време нещо лошо да ти стане.
И тя не работеше, само се щураше безцелно из стаите, гледаше навън, заставаше пред външната порта и все по-голямо отегчение и раздразнителност я обземаха, защото я сърдеха зорките мъжови очи, сърдеше я радостта и шумът в цялата къща, сърдеше я дори щъркелът, който ходеше из стаята, та нарочно го шибаше с вълненика си, докато най-сетне, като не можа да издържи и като намери удобно време, изтича до майка си. Но мина напреко през вира и все се обръщаше тревожно, да не би той да стои скрит зад някое дърво!…
Нямаше я майка й в къщи, отбила се сутринта, колкото да види дома, и пак се върнала у кмета. Йенджих пък палеше огъня и час по час изтичваше пред къщи и поглеждаше към пътя, защото Шимек се контеше в килера.
Настроението й веднага се промени, мъката на душата й отпадна. Щом се почувствува по старому в своята стая, на старото бунище, съвсем се развесели и несъзнателно зашета, назърна при кравите, прецеди млякото, оставено още от сутринта във ведрата, хвърли храна на кокошките, помете къщата, разтреби каквото имаше и весело разговаряше с момчетата, понеже Шимек, пременен с нов клашник, беше излязъл в стаята и се решеше пред огледалото.
— Къде се стягаш?
— Из селото, у Плошкови се събират момчета.
— Мама ще ли те пусне?
— Всякога пък до нея няма да се допитвам я, имам си и аз свой ум и воля си имам… каквото ми се ще, това ще направя!…
— Ще направи, защо пък да го не направи! — мърмореше Йенджих и поглеждаше неспокойно към пътя.
— Да видиш, че ще го направя, хем ще го направя на инат, ще отида у Плошкови, в кръчмата ще ида, ще пия с ергените! — подвикваше Шимек гордо.
— Остави глупавия на волята му, ще се понесе по цял свят като теле, макар че само да бозае му трябва! — рече тихо Ягна, без да го укорява, задето се сърдеше на майка си и се перчеше доста; тя дори и не слушаше много, понеже трябваше вече да си върви у дома, а пък тъй й бе жал да си излезе оттука, та стана почти с плач и бавно и тежко тръгна към дома си.
У Боринови бе още по-шумно и весело, отколкото преди това. Дотърчала бе Настка Голембовата и беснееха с Южка, та чак на пътя се чуваше.
— Знаеш ли, моето клонче цъфнало! — извика тя към Ягна, която влизаше.
— Какво клонче?
— Това, дето на Свети Андрея го отрязах, бучнах го в пясък и го турих зад печката и то цъфнало! Вчера го гледах, ни едно цветче нямаше, а нощеска се цяло разцъфтяло, виж!
И тя донесе внимателно пълно с пясък гърненце, в което бе забучила вишнево клонче, обсипано с нежни цветове.
— Череша, розови и миризливи цветчета! — шепнеше сериозно Витек.
— Истина, череша!
Заобиколиха го всички и радостно и с почуда гледаха покритото с цветове клонче; в това време влезе Ягустинка. Днес тя беше самоуверена, креслива и словоохотлива както преди и току гледаше кого хубавичко да ухапе.
— Цъфнало ти е клончето, Южке, ама не е за тебе, ти още от ремък имаш нужда или от нещо по-кораво! — рече тя веднага щом влезе.
— За мене се е разцъфтяло, аз си го отрязах още на Свети Андрея през нощта, аз…
— Още си мъничка, сигурно на Настка предрича женитба! — обясняваше Ягуша.
— Заедно го посадихме в гърнето, но аз го отрязах, та за мене се е разцъфтяло… — викаше Южка и чак й се доплакваше, че не потвърждават нейното.
— Още много има да се занасяш по ергените и да висиш по прелезите, на по-старите по-напред е редът, на по-старите! — казваше тя, без да гледа в никого, и се усмихваше на Настка. — Я тихо, Южо. Знаете ли, че тази нощ Магда, изгонената от органистови, родила в притвора на черквата!