— Мръсен циганин, лъжец!
— Може ли човек да се запази от клюкари! Често пъти и след гроба не спират.
— Добре, добре, че го е набил, и аз бих притурила! — изсъска злобно Ягна.
— Гледай я ти, как и на малкото пиле ноктите като на ястреб се обтягат.
— За неправдата веднага бих убила! Мръсник такъв, лъжец!
— И аз казвам така на всички, ама не вярват и все за тебе си приказват.
— Антек като им отреже езиците, ще млъкнат!
— Ами, с цял свят ли ще поведе той война зарад тебе, а? — изблещи й се злобно Ягустинка.
— А ти като някоя юда подсказваш какво си мислиш и се радваш на чуждата беда.
Ягуша се ядоса много, може би за пръв път до такава степен. Така я беше яд на Матеуш, че бе готова да се залети и да го разкъса, ако ще би с ноктите си! И не би пренесла този яд, ако Ягустинка не споменаваше и за Антек, и за добрината му! Голямо умиление я обземаше, неизказана благодарност гореше в сърцето й, че я е защитил и че не е дал да я обидят. Но въпреки това така се мяташе по къщи, така подвикваше за нищо на Южка и Витек, че старият захвана да се безпокои. Той седна до нея, взе да я гали по лицето и питаше:
— Какво ти е, Ягушо, какво ти е?
— Какво ще ми е, нищо не ми е. Остави ме, пред хората ще се галиш!
И тя рязко го отстрани.
„Ами, ще ме гали, па ще ме и прегръща, дъртак такъв изкуфял!“ — мислеше си ядосано тя, тъй като за пръв път забеляза старостта му, за пръв път у нея се пробуди отвращение към него и дълбоко нежелание, почти омраза. Със скрито и радостно презрение се вглеждаше тя сега в лицето му, защото в действителност той много бе застарял в последно време, повлече крака, попрегърби се и ръцете му трепереха.
„Старец такъв, нескопосник!“
Тя потръпна от отвращение и толкова по-усилено мислеше за Антек, че вече не се бранеше от спомени и не бягаше от ония изкусителни, сладки шепоти!
А денят сякаш нямаше край, не можеше да издържи човек; всеки миг тя излизаше пред вратата или до градината зад къщи и гледаше през овошките към полето… или пък се облягаше на плета, който отделяше градината от пътя навън от селото, все покрай къщи и градини, и с печални очи се носеше по света, по белите полета, до тъмнеещите се гори… но нищо не различаваше, такава дълбока радост я пронизваше, задето той се е застъпил за нея и не е допуснал да я обидят!
„Такъв би поставил всекиго на място! Силен си е той, силен!“ — мислеше си Ягна с умиление. Ако се появеше в тоя миг, не би могла да му се опре, не!…
Сенарникът не беше много далече, току зад пътя, малко в полето. Врабци чуруликаха в него и на цели ята се подслоняваха в голямата дупка в сеното; мързяло го ратаят да се качва и да хвърля отгоре сено, макар че така бе заповядал Борина, ами скубал по малко отдолу, та изскубал цяла дупка, колкото няколко души да се съберат в нея.
— Излез! Излез зад сенарника! — повтаряше тя несъзнателно молбата на Антек.
Тя избяга в къщи, защото удари камбаната за вечерня, а ней й се искаше сама да отиде в черква с глуха и неясна надежда, че пак ще го срещне там.
Ех, нямаше го в черква, но пък още при влизането в притвора се срещна с Ханка. Поздрави я с „Да бъде похвален“, като задържа ръката си пред съда със светената вода, та онази първа да натопи пръста си. Но Ханка не отвърна на поздрава й и не посегна към светената вода, а отмина и я стрелна с очи, сякаш с камък я замери.
Чак сълзи се появиха в очите й от това незачитане и от нескриваната злоба, но тя седна на чина и не можеше да откъсне очите си от нейното отслабнало и бледо лице.
„Антекова жена, пък тъй слаба, тъй изпосталяла“ — се въртеше в ума й. Скоро обаче забрави за нея, защото пееха в хор и органът тъй хубаво пригласяше, тъй тихо и тържествено, че тя съвсем потъна в музиката. Никога досега не й е било тъй хубаво и приятно в черква, никога; тя дори не се молеше, молитвеникът стоеше неразтворен; а броеницата беше неподвижна между пръстите й; тя само въздъхваше, шареше с очи по мрачините, които навлизаха бавно през прозорците, по иконите, по блясъците на светила и позлати, по едва видимите багри и се носеше с душата си в отвъдни светове, в ония небесни образи и чудеса, в пригасналите и стихващи звукове, в молитвените песни, в свещеното спокойствие на екстаза и пиеше такава забрава за всичко, та вече и не гледаше къде е, само й се струваше, че светците слизат от иконите, приближават се към нея с пресладка усмивка, че над нея се протягат благославящи ръце и отминават нататък над целия народ, който се навежда като някоя нива, и над нея повяват небесносини одежди, червени одежди, милосърдни погледи, неизказани мелодии, благодарствени песни, дето не могат и да се изкажат!