Борина се почуди на тази процесия, но, разбира се, нищо не каза, а отговаряше на поздравите, ръкуваше се, канеше да седнат, подаваше столове и черпеше с енфие…
Насядаха наред, с готовност шмъркаха енфие: този кихне, онзи нос изтрие, трети пък очите си — че силно беше енфието, друг пък разглеждаше по къщи, някой каже някоя дума, а друг важно и след намисляне му отговаряше — един разправяше за снега, друг грижите си излагаше, а трети одобрително му кимаше с глава — и всички заедно водела умен разговор и полека-лека караха към целта, за която бяха дошли…
Борина се въртеше на стола, заглеждаше в очите им, опитваше и се мъчеше да откопчи нещо от езиците им.
Но те не се оставяха. Седяха си един до друг, всички побелели, сухи, избръснати, връстници, още здрави, макар че от старост и труд превити към земята, обрасли като покрити с мъх камъни по полето, сурови, твърди, недостъпни и мъдри, та се предпазваха да се изкажат предивременно, а обикаляха по междите на работата като умни овчарски кучета, които искат да вкарат овцете в кошарата.
Най-сетне старият Клемб се прокашля, плюна и рече тържествено:
— Какво ще го бавим и усукваме, дойдохме да узнаем с нас ли си?
— Без тебе не можем да решим…
— Ти си първия в селото.
— Па и с ум господ щедро те е надарил…
— Макар и да не си чиновник, ама ти ръководиш народа…
— Всеки на тебе се надява.
— И толкова повече, че всички са засегнати.
Всеки си каза думата и с ласкателство, та Борина се изчерви, разпери ръце и извика:
— Мили хора, като не знам за какво сте дошли?
— За нашата гора, след Водици ще я секат!
— Ами на стружнята вече бичат някакви дървета.
— Еврейски са тия от Рудка, не знаеш ли?
— Не знаех, нямам време да ходя по тоя-оня и да разпитвам…
— А сам най-напред се закани на дворянина…
— Защото смятах, че е продал нашето сечище…
— Ами чие е продал, чие? — извика Цабан.
— Ами продал е на купеното.
— Продал е и на купеното, па е продал и на Вълчите долове и ще сече…
— Без наше позволение няма да сече.
— Не е така, вече са маркирали дърветата, размерили са гората и след Водици ще захванат да секат.
— Щом е тъй, трябва да идем да се оплачем на комисаря — рече Борина, като помисли.
— Дорде се мъдрите намъдруват, лудите се налудуват — промърмори Цабан.
— А когато заумира някой, триста доктори за пара! — добави Валенти кривоустият.
— Оплакването толкова ще помогне, че докато властта дойде и забрани, от нашата гора и дънерите няма да останат, нима не помните как беше в Дембица?
— Дворянина е като вълк, една овца щом опита, веднага цялото стадо издавя.
— Не бива да го оставяме да си разиграва коня!
— Умно го каза ти, Мачей; утре след черква по-видните селяни ще се съберат у дома, за да решим, та дойдохме и тебе да поканим.
— Всички ли ще дойдат?…
— Всички, веднага след черква…
— Утре… Ами като утре непременно трябва да ида на Воля, истина ви казвам, роднини мои делят имота си, карат се, съдят се, па съм обещал да ги спогодя, та да не ощетяват останалите сираци; трябва да ида, но вие каквото решите, ще го приема, като да съм бил с вас.
Те си излязоха малко недоволни, защото, макар че одобряваше и се съгласяваше на всичко, което казваха, все пак усетиха, че не държи искрено с тях.
„Така, правете каквото правите, ама без мене! — мислеше си той. — Нито кмета, нито воденичаря, нито по-първите хора от селото ще дойдат с вас! Щом дворянина се научи, че той не е бил против него, по-лесно ще му плати кравата… и ще поиска да се помирят… Глупци! Не вземат да го оставят да я изсече до корен… па след това да вдигнат една врява, та съд, та арестуване, да го притиснат — ще даде повече, отколкото ако се помири. Нека решават, ще почакам настрана, много не бързам, не!…“
Всички вече легнаха да спят, само Мачей седеше и пишеше с тебешир по пейката; той дълго смята и мисли през нощта.
Сутринта, веднага след закуска, заповяда на ратая да запретне шейната.
— Както казах вчера, ще ида до Воля, а пък ти, Ягушо, гледай тук дома и ако някой пита за мене, казвай, че трябваше да отида, па намини и към кметови.
— Късно ли ще се върнеш? — попита тя със скрита в сърцето радост.