— Вятъра ме събори…
— Късай, късай дрехите, хубостнико, като те изпаша аз тебе с каиша, ще има да ме помниш!
— Ама истина ти казвам… тъй духа, така шиба, че не може да се задържи човек…
— Махай се от огъня, нощеска ще се сгрееш добре. Кажи на Петрек да вземе да чука жито и ти му помогни, па да не летиш по село като куче с изплезен език.
— Отивам, само да донеса още дърва, господарката ми каза… — прошепна жално и с мъка Витек, че не бе можал да разкаже какво е видял из селото. Завъртя се из стаята, свирна с уста на Лапа, но кучето се сви на кълбо и не искаше да чуе, та тръгна сам, а Борина, облечен за излизане, ходеше от ъгъл в ъгъл, притуряше дърва в огнището или пък ту до плевника отиваше, ту през прозореца поглеждаше, ту излизаше пред къщи и все по-нетърпеливо чакаше, но никой не дохождаше да го потърси.
— Може би са забравили… — забележи Ягуша.
— Как, мене да забравят?…
— Защото вярваш на ковача, а той е най-големия лъжец…
— Глупава си ти, не бъбри, като не разбираш…
Тя млъкна обидена, а той напразно заприказваше по-меко, докато най-сетне се ядоса, тури си шапката и тресна вратата след себе си.
Ягуша притъкми къделя, седна при прозореца и почна да преде, като поглеждаше сегиз-тогиз развилнялата се навън снежна виелица.
Вятърът страшно фучеше, снежните разпокъсани облаци се носеха по света като кълба, големи като къщи или като исполински дървета и час по час удряха в къщата, та всичко в стаята затреперваше, чиниите задрънкваха в шкафа, просфорните слънца и звезди на потона се люлееха. Пронизителният студ така проникваше през прозорците и вратата, та Лапа диреше все по-топло легло, а Ягна се наметна с престилка.
Витек се вмъкна тихичко и плахо рече:
— Господарке!
— Какво?
— Знаеш, дворянина пристигна с жребци! Теглачи като лами, целите черни с червени мрежички, с пера на челата им, звънчета по ремъците, лъщят от злато като иконите в черквата! Па като вървят, вятър, вятър ти казвам!
— Не е чудно, дворянски са, не са селски!
— Божичко, такива змейове още не бях видял!
— Ами нищо не работят и само ги хранят с овес.
— Така си е, па и ние да охраним нашата кобилка, да й отрежем опашката, да й сплетем гривата и да я спрегнем с кметовата Сивка, и те ще хвърчат така, а, господарке?…
Кучето скокна изведнъж, наежи се и залая.
— Я виж, има някой пред вратата.
Но докато Витек успее да излезе, един отрупан със сняг човек застана на прага, поздрави с „Да бъде похвален“, заотупва шапка от ботушите и се оглеждаше по стаята.
— Позволете да се огрея и да си почина малко! — рече той умолително.
— Седнете! Витек, дотури дърва на огъня — поръча тя смутено.
Непознатият седна при огнището, огрея се малко и запуши луличка.
— Тази ли е Бориновата къща, на Мачей Борина? — заприказва той, като четеше от една бележка.
— Е да, Бориновата е — потвърди тя със страх, защото й се стори, че е някакъв чиновник.
— Тука ли е баща ти?
— Мъжа ми излезе из селото.
— Позволете ми, ще го почакам тука при огъня, премръзнал съм.
— Седете си, нито стола, нито огъня ще ми изядете.
Непознатият сне кожуха си, но личеше, че му бе студено, защото цял трепереше, триеше ръце и се примъкваше все по-близо до огъня.
— Тежка зима тази година — прошепна той.
— Така си е, не е лека. Ами да ви сгрея едно мляко да се постоплите.
— Благодаря, да бихте имали чай!…
— Имаше, имаше, бях донесла от града още есенеска, когато мъжа ми го болеше корем, но се свърши и сега из селото не знам къде може да се намери…
— А свещеника казват, че постоянно пие чай — подхвърли Витек.
— Ха, иди поискай от него, а!
— Няма нужда, няма нужда, аз си имам чай, вие само вода ми стоплете…
— Вряла вода!
Ягуша сложи на огъня грънче с вода и пак седна при къделята, но не предеше, врънваше от време на време вретеното, колкото да се рече, че преде, и внимателно разглеждаше непознатия, обзета от глухо неспокойство и любопитство: „Какъв ще да е тоя, какво търси, чиновник може да е с някакво нареждане, защото постоянно гледаше в една книжка?… Облеклото му почти градско, сиво и зелено, каквото носят дворянските стрелци! Кожуха му пък и шапката селски! Някакъв чудак или скитник! Па може и друго нещо!“ — мислеше си тя и разговаряше чрез погледи с Витек, който уж огъня подклаждаше, а главно — разглеждаше непознатия и страшно се учудваше, че той чмокна на Лапа.