— Ще те ухапе, зло е кучето! — прошепна Витек неволно.
— Не бой се, мене кучета ме не хапят — усмихна се чудно и гладеше притуленото в колената му кучешко чело.
Наскоро дойде и Южка, а веднага след това се отби и Вавжоница, дойдоха и някои други от съседите, защото се беше разчуло наоколо, че у Боринови има някакъв чужд човек.
А той все се грееше, без да обръща внимание на хората, нито на шепота им, и чак когато водата завря, извади от една книжка чай, сипа го вътре, взе сам от полицата бяла чаша, наля си вряла вода и като гризваше по малко захар, сръбваше си и ходеше из стаята, взираше се в иконите, в покъщнината или пък заставаше насред и така втренчено се вглеждаше в очите на хората, та им прилошаваше.
— Кой е излепил тия работи? — показа той към окачените на потона слънца.
— Аз! — писна зачервена Южка.
Той пак закрачи дълго из стаята, а Лапа — стъпка по стъпка след него.
— Кой е рисувал това? — рече учуден той, като се спря пред книжните изрезки, които бяха налепени по рамките на иконите, а тук-там и по стената.
— Това не е рисувано, а изрязано от хартия!
— Не може да бъде! — извика той.
— Сама съм ги рязала, та знам!
— И сама ли си го измислила, а?
— Сама! Тук всяко дете в село може да го направи.
Той пак млъкна, наля си втори път чай, седна при огнището и дълго време не каза ни дума.
Хората се поразотидоха, защото вечер наставаше и бурята утихваше, само понякога се повдигаше силен вихър, завъртяваше се, разбъркваше въздуха и шибаше в къщата, но все по-рядко и слабо зашумяваше като някоя птица, изгубила сили от дълго хвърчане.
Най-сетне и Ягна остави къделята и се залови за вечерното си шетане.
— Слугувал ли е у вас Якуб Соха? — рече непознатият.
— Куба, нали! Ами слугуваше, но умря клетника още през есента.
— Каза ми за това свещеника. Боже мой, от лятоска го търся по всички села наоколо и го намерих след смъртта му…
— Наш Куба ли сте търсили? — извика трогнато Витек.
— А, навярно вие сте брата на дворянина от Воля?
— Откъде ме знаете?
— Често разправяха хората, че брата на дворянина се върнал от далечни земи и дири по селата някой си Куба, но никой не се досещаше кой Куба.
— Соха, едва днес се научих, че у вас е слугувал и е умрял.
— Стреляха го, изтече му кръвта, умря… — рече през сълзи Витек.
— Дълго ли слугува у вас?
— Откак се помни, все у Боринови е бил.
— Навярно е бил добър? — попита той плахо.
— И още как, цялото село може да каже, всички, свещеника дори плака на погребението и нищо не взе за опелото.
— А мене на молитви ме е учил, и да стрелям ме научи, и се грижеше за мене като същински баща! Понякога и десетаче ми даваше, и… — Витек се заля с плач при този спомен.
— Па беше един набожен, тих работен ратай, та неведнъж сам свещеника го хвалеше.
— Във вашите гробища ли е погребан?
— Ами къде другаде?
— Аз знам къде, ще ви покажа. Ямброжи му направи кръст, а Рохо написа всичко на дъската, та ако снега не го е завеял, ще го намеря и ще ви заведа! — извика Витек.
— Тогава да тръгнем още сега, преди да се е стъмнило.
Непознатият облече кожуха си и дълго стоя насред стаята, загледан нейде пред себе си. Стар беше вече, малко прегърбен, побелял, сух като треска; лицето му беше набръчкано и бледо като пръст, на дясната буза личеше дупка — стара следа от куршум, дълга рязка над окото, дълъг нос, разчорлена рядка брадичка и тъмни, дълбоко вкопани и силно блестящи очи. Лулата си нито за миг не изпущаше из зъбите и все я палеше. Най-сетне той се раздвижи и искаше да даде някакви пари на Ягуша, но тя скри ръце зад гърба си и се изчерви.
— Знаете, по света нищо не дават даром…
— Може по света да е така; аз не съм евреин или търговец, та да искам да ми плащат огъня и водата! — прошепна тя обидена.
— Благодаря за гостоприемството! Кажете на мъжа си, че е идвал Яцек от Воля. Той ще си спомни за мене, ще дойда пак някога, сега бързам, че се мръква; хайде, останете си сбогом.
— Хвала на бога.
Ягна искаше да му целуне ръка, но той се дръпна и бързо излезе от къщи.
Първият, едва доловим мрак падаше на земята, вихърът престана, само от препречените като бентове по пътя преспи прехвърчаше сух, дребен сняг, като че някой тупаше сито с брашно над тях. Мъглявост и мътило имаше само ниско над земята, а горе беше вече всичко утихнало, та къщите и овощните градини се показваха ясно и се виждаха в уморената, синкава примъгленост на здрача.