Селото като че ли се пробуди от вцепенение, оживиха се улиците, закипяха гласове по дворовете, тук-там се залавяха да разриват снега пред къщите, просичаха леда във вира, вода носеха, разтваряха вратите на плевниците, та ударите на бухалките по снопите се разнасяха по-надалече по улиците, тук-там вече и шейни си проправяха път, дори врани се показаха по дворищата, което беше сигурен знак за промяна на времето.
Господин Яцек разглеждаше с любопитство наоколо, питаше за срещнатите хора или за някои къщи и тъй бързо вървеше, че Витек едвам го догонваше, само Лапа тичаше напред и радостно полайваше.
Пред черквата се издигаха такива големи преспи, че бяха съвсем превишили оградата и достигаха почти до клоните на дърветата. Трябваше да отидат откъм другата страна, покрай дома на свещеника, срещу който цяла тълпа момчета се гонеха с врясък и се замеряха със сняг, а понеже Лапа ги лаеше, някой го хвана за гърба и го хвърли в сипкавата още неулегнала пряспа. Витек се спусна да го спасява, но и на него му излезе скъпо — отрупаха го със снежни топки, та едвам се изтътрузи, върна им и той малко нещо и бързо полетя, защото господин Яцек не чакаше.
Едвам се добраха до гробищата, но и там имаше сняг цял човешки ръст, та само рамената на кръстовете се чернееха над гробищните могили и над снежните гърбици; а мястото бе малко открито, вятърът още духаше от време на време и час по час повдигаше сняг и покриваше като с мъгла всичко, та само голите дървета се люлееха и мяркаха в нея. А полето наоколо беше покрито с бяло, съвсем потъмняло и синьо от мрачината, нищо не можеше да се различи по него, ни дървета, ни храсти, ни гори — само по пътеката току зад гробищата идеха петнайсетина души, тежко натоварени и превити доземи. Развяваният сняг често ги засланяше, та съвсем се изгубваха от погледа, но когато поутихнеше, все по-близко се червенееха женски вълненици и можеха да се виждат поотделно.
— Какви са тия хора, от пазар ли се връщат?
— Не, безимотни са, ходили са за дърва в гората.
— И на гръб ли ги носят?
— То се знае, нямат си коне, на гръб трябва да носят.
— Има ли много такива в селото?
— Не са и малко. Само селските стопани имат земя, а другите седят на чуждо и работят или пък се ценяват да слугуват.
— И често ли ходят за дърва?
— Веднъж в седмицата от чифлика позволяват на всеки да иде с дървен чук, та колкото сухорляк може да си набере в платнището и да понесе на гръб, толкова: само стопаните имат право да отиват в гората с кола и със секира… Ние с Куба често ходехме и неведнъж сме се връщали весели-весели… че Куба умееше така да отсече някой габърец и да го скрие между клоните, та и горският не можеше да познае! — рече той с гордост.
— Куба дълго ли боледува? Разкажи ми всичко!
Разбира се, че Витек и не чака да го молят и разправи всичко, каквото знаеше. Господин Яцек го прекъсваше с въпроси, чак се поспираше от разпаленост, разгръщаше ръце, викаше нещо високо, но момчето не разбираше защо бе това, за какво се отнасяше и защо се тъй учудваше, пък и наистина не внимаваше добре и малко страх го обземаше, понеже вече се стъмваше и целите гробища като че ли се обличаха в някакво погребално покривало и приказваха с различни гласове, та той изтичваше напред и с изплашени очи търсеше Кубовия кръст. Най-сетне го намери, до самата ограда беше, наред с пръснатите гробове на убитите през войната, при които гробове той се моли на задушница.
— Тука ще да е, на кръста е написано: Якуб Соха! — изсрича той, като движеше пръст по големите бели букви. — Рохо написа това, а кръста направи Ямброжек!
Господин Яцек му даде две злоти и му каза веднага да си иде у дома.
Момчето затича презглава, обърна се само веднъж, колкото да свирне на Лапа и да види що прави онзи.
— Божичко! Брат на дворянина, а коленичи пред гроба на Куба — прошепна си Витек, но понеже се беше стъмнило и огънатите дървета някак страшно се клатеха, обзе го такъв страх, че се спусна в галоп и напреко към селото. Спря се чак при черквата да си поеме дъх и да погледне парите, които стискаше здраво в ръка, па и кучето го настигна и бавно тръгнаха заедно към къщи.
При вира той срещна Антек, който се връщаше от работа, кучето се хвърли към него да се погали, да полае и да поскимти от радост, а и Антек взе да го милва.
— Добро куче, добро, добро! Откъде идеш, Витек?
Витек всичко разказа, но, разбира се, за парите премълча.