— Що не дойдеш някога при децата?
— Ще прескоча, ще прескоча, направил съм дори за Петруш количка и една дяволийка…
— Донеси я, на̀ ти едно десетаче, та да не забравиш!
— Веднага ще дотърча, да видя само дали господаря не си е дошъл…
— Няма ли го у дома? — рече Антек уж равнодушно, но чак се разтрепера.
— У воденичаря е, нещо разговарят с дворянина и с други!
— Господарката ти у дома ли си е? — попита той по-тихо.
— У дома си е, шета из къщи. Само ще видя и веднага ще дойда…
— Ела, ела! — шепнеше той; искаше да го пита, да узнае нещо, но не посмя, хора се въртяха наоколо, макар че вече тъмнееше, пък и това просто момче би разправило, би разнесло по селото. Той тръгна бързо към дома си, но при черквата се огледа внимателно дали няма някой да види, и зави настрана по пътеката, която водеше зад плевните.
А Витек изтича към къщи.
Борина още не беше си дошъл. В къщи бе тъмно, само главните на огнището горяха. Ягна се занимаваше с вечерната си работа, но беше ядосана, защото Южка пак бе изчезнала някъде, а пък толкова много шетня имаше, че не знаеше с кое по-напред да се залови! Не слушаше дори и разказа на Витек и само когато той спомена за Антек, тя се спря внезапно и наостри уши…
— Никому не казвай, че ти е дал десетаче.
— Щом заповядаш, ни гък няма да кажа.
— На̀ ти още едно, па помни добре. Дома ли си отиде?…
Тя не дочака отговора, скочи изведнъж от мястото си и като уплашена започна да вика Петрек и с плах и дебнещ поглед кръстосваше градината и улицата. Погледна дори зад сушината под сенарника — никого нямаше… Успокои се веднага, но такава мъка я обзе, че захвана да крещи на Южка и да я праща да напои по-скоро кравите и да я гълчи, че постоянно се влачи по махалата и нищо не работи. То се знае, че и момичето не мълчеше, беше надменно, устато и упорито, та на всичко отвръщаше и се караше.
— Бъбри, бъбри, баща ти ще се върне и веднага ще те укроти с ремъка! — заплаши я Ягна, като палеше лампата и се залавяше пак да преде. Тя не отговаряше вече на Южкините мърморения, защото й се стори, че някой ходи зад страничния прозорец.
— Витек, я погледни навън, свиня трябва да е излязла от кочината и току ходи по градината.
Но Витек я уверяваше, че вкарал всичките свине в кочината и затворил вратата. Южка отиде в другата половина на къщата и изнасяше с Петрек чебури с пиене на кравите, а после долетя за ведрата за доене.
— Сама ще ги издоя, почини си, щом толко си се преуморила!
— Дой ги сама, пак ще оставиш половината мляко неиздоено! — рече хапливо Южка.
— Да си затваряш устата! — вресна ядосано Ягна, па надяна дървените си обувки, подпаса вълненика, взема ведрата и тръгна към обора.
Беше се вече мръкнало, вятърът бе спрял, снежната виелица бе утихнала, но небето висеше отрупано с облаци — черно, безвездно и ниско; снеговете тъжно се сивееха, някаква жална, мъчителна тишина притискаше света, никакъв глас не се чуваше из село, само нейде от ковачницата се носеха далечни и глухи удари на чукове.
В обора беше тъмно и задушно, кравите смучеха пиенето, шумно стържеха с езиците си дъната на чебурите и час по час тежко постенваха.
Ягна напипа столчето, приседна до първата, намокри вимето, изтри го с престилката си и като подпря глава в корема на кравата, започна да дои.
Обгърна я такава тишина, че можеше добре да слуша и най-малкия шум; млякото струйка по струйка шуртеше във ведрото, откъм конюшнята се чуваше тропотът на конете, а от къщи се разнасяха сподавените и пискливи приказки на Южка.
— Разправя, а картофи не бели! — промърмори тя, изведнъж млъкна и се заослушва, защото снегът по двора заскърца, като че ли някой идеше отдясно, откъм сушината, както изглежда, бавно… спираше се дори… защото стихваше за миг… пак вървеше… снегът все по-близко скърцаше… тя отдръпна глава и погледна към сивия отвор на вратата… Някаква фигура се мяркаше там…
— Петрек!… — извика тя.
— Тихо, Ягушо, тихо!
— Антек!
Тя се вцепени съвсем, всички сили така я напуснаха, че не можа ни дума повече да промълви, не можеше да се помръдне, не можеше и да помисли, а теглеше несъзнателно вимето и млякото пръскаше по вълненика й и по земята. Обля я топлина, сякаш горещ пламък като вихър повя над нея, като светкавица забляска в очите й и разпъваше сърцето й със сладост, а нещо я хвана за гърлото и я задави, та едвам не падна мъртва…