Пийнаха веднъж и два пъти, после поръча Антек и пак пиха и си седяха един до друг напълно побратимени и така приятелски, че в кръчмата се чудеха. А пък Матеуш, понеже беше вече здравата пийнал, подвикваше на музиката да свири по-отсечено, потупваше, смееше се високо на момчетата, докато най-сетне утихна и взе да шепне на ухото на Антек:
— Ех, вярно е, че исках насила да я взема, но тя така ме издра с ноктите си, като да бе превлякъл някой през тръни лицето ми. Ти й беше по-мил, добре знам това, не отричай, ти, и затова не искаше да ме гледа!… Не е лесно да водиш един вол, когато сам не иска да ходи; такава ревност ме ядеше, дето не може да се изкаже! Момиче — чудо, по-хубаво не се намира по света, а отиде за стария напук на тебе, това вече не мога да разбера…
— Напук на мене и за моя гибел! — изпъшка тихо Антек и дори подскочи, огън забушува при тоя спомен, та той само запсува и промърмори нещо на себе си.
— Тихо, хората ще чуят и чакат да го разнесат.
— Нима нещо съм рекъл?
— Истина, аз не чух, но други може и да са чули.
— Защото не мога вече да изтрая, така ме разкъсва тука в гърдите и само излиза, самичко…
— Казвам ти, докато е време, не се предавай — съветваше го хитро Матеуш и тайно се опитваше да чуе нещо от него.
— Мога, ама любовта е по-лоша и от болест, минава като огън по костите, клокочи като вряла вода в сърцето и с такава мъка обзема душата, та човек не може ни да яде, ни да спи, ни да работи, а току да си блъска главата от стената или пък съвсем да се лиши от живота!
— Нима не знам! Боже мой, нима сам не тичах по Ягна! Но само едно спасение има в любовта: да се ожениш, като с ръка ще премахнеш всичко. И друга би се намерила; а не можеш ли да се ожениш, дръж някоя женена, веднага ще ти мине желанието за нея и любовта ще свърши! Право ти казвам, защото и аз имам не по-малък опит! — хвалеше се той.
— Ами ако и тогава не мине? — рече тъжно Антек.
— То се знае, който хленчи зад плета, който се крие зад кьошетата и когато зашуми фуста, му затреперват пищялите, на такъв лесно не минава, но такъв човек е теле, не е мъж, за такъв и грош не бих дал! — рече презрително Матеуш.
— Самата истина казваш, но чини ми се, че има и такива мъже, има… — замисли се Антек.
— Хайде да се чукнем, страшно ми е пресъхнало гърлото! Ах, кучешка им вяра на тия жени; някоя такава слабуша, само да я духнеш, и ще падне, а води за носа и най-силния мъж като теле за повод, и силата му взема, и ума му взема, па отгоре го направи и за смях на хората! Дяволско племе, мърша… казвам ти. Да се чукнем!…
— Наздраве ти, братко, за твое здраве!
— Благодаря, казвам ти, плюй на това дяволско племе, нали имаш ум в главата си…
Чукнаха се веднъж-дваж и си приказваха. Антек беше вече пийнал и понеже си нямаше никого, пред когото да се ожали, сега почувствува лудо желание да си излее душата и едвам се въздържа, само тук-там изпущаше по някоя дума, от която Матеуш всичко се досещаше, само че не даваше да се разбере.
Веселбата в кръчмата беше в разгара си, музиката гърмеше с все сила, танци след танци вървяха, вече по всички ъгли пиеха, тук-там започваха да се препират и навсякъде говореха толкова силно, че врявата препълняше кръчмата, а тупането на танцувачите се разнасяше като удари от бухалки по снопи. Компанията на Клемб премина в малката стаичка, откъдето се носеше също тъй не малък шум. Само Соха и Малгошка лудо танцуваха или пък, хванати през кръста, изтичваха навън, на чист въздух. Бартек от стружнята и дружината му си бяха все на едно място и пиеха вече втора бутилка, а Войтек Кобус подвикваше направо към жепечаните:
— Шляхта, синковците му, дрипльовци! — понеже те се смятаха за благородници.
— Дворяни, половин село една крава дои! — подмятаха злобно други.
— Пършивци, нямат коне, а те самите са пълни с конски въшки.
— Еврейски ратаи!
— Дворянски пометала, бива ги за кучета, щом тъй добре подушват!
— Подушили са и сега мърша в чифлика и тръгнали.
— На хората работата ще отнимат.
— Ще ви начешем пършивите чорли, та без глави ще изпобягате!
— Пачаври, скитници, свършило се топливото на евреите, та затова са дотърчали.
Гълчеха силно против тях, а някой и с пестница се заканваше и крещеше и все повече хора кипваха, все по-разпален от водката кръг ги обграждаше. Но ония не се обаждаха, седяха си накуп, стискаха тоягите между краката си, попийваха си бира, хапваха от колбасата, която си носеха, и надменно, безстрашно гледаха към липчени.