Може би веднага щяха да се сбият, но дотърча Клемб и започна да ги помирява, да увещава, да моли, а след него и други по-стари, и Ямброжи, така че Кобус престана да брътви, другите също се отдръпнаха при тезгяха да се черпят, после музиката силно засвири, а Ямброжи пак захвана да разправя разни небивали истории за войната, за Наполеон, за войводата и други весели неща, та мнозина се превиваха от смях; а той, развеселял и здравата пийнал, се беше разпуснал при масата и разправяше:
— Накрая ще разкажа още една история, къса е, защото бързам да танцувам, па и на момите е криво, че не отивам при тях! Знаете, днеска е годежа на Клембовата мома с Вицек Соха. Да бях искал, аз щях да се сгодя с Малгошка, аз! Ето как беше:
В четвъртък дойдоха годежари при Клемб! По едно и също време дойдоха от Сохови и от Причкови; едните черпят с арак, другите с подсладена водка, а Клемб пие от едните, па и на другите не отказва. И едните са добри, и другите не са лоши!
Годежарите пот ги избива и хвалят ли, хвалят ергените си.
Този има чудо морги, от чучулигите наторени, и другия също, на които само кучетата сватбите си правят.
Единия има къща, в която свинете под стените влизат, и другия не по-лоша.
И двоицата големи богаташи, втори по света се не намират!
Соховия има цяла яка от кожух, защото другото кучетата разпокъсали, а пък Причковия — гащник от празнични гащи и копче, лъскаво като злато!
Единият измичен като копен, па на другия корема надут от картофи!
Момчета и половина!
На Соховия лигите от устата текат, а Причковия с гуреливи очи!
Еднакви във всичко и тъй работни и бързи, че половин шиник картофи изяждат наведнъж и за друга половина поглеждат.
И двоицата ги бива за зетьове, и двоицата могат да пасат крави, да пометат стаята, тора да изхвърлят; и двоицата нищо лошо няма да направят на момичето, че с щъркелчетата не обичат да дружат.
Харни момци са, разговорливи, умни и разумни, когато ядат, винаги в устата си турят, а не другаде.
Що да се прави, като и двоицата еднакво се харесват на стария, па той току се върти, човърка нос и пита Малгошка: кого искаш?…
— Хвани единия, татко, та удари другия, ами току да си избера Ямброжи!…
Старият върти глава, дълго мисли, както знаете, умник е той в къщата си, а момците напират, сватовете все разправят своето, па той пийна арак от едните, пийна сладка от другите и рече:
— Донесете кантара!
Донесоха кантара, нагласиха го, а той казва:
— Хайде, момчета, премерете се; който доде по-тежък, него ще избера за зет.
Загрижиха се сватовете, изпратиха да донесат още водка и си мислят: кой ли ще е? Че и двоицата бяха като изсъхнали дървеници!
Досетиха се Причковите сватове, та му натуряха в пазвата камъни, па и в джобовете му сложиха, но и Соховите не бяха глупави, нямаше какво друго, та му напъхаха под клашника един гъсок — па го туриха на кантара… и гледат, а в това време нещо вика „с-с-с“, Соха шавна и гъсока пух наземи! Разсмяха се всички, а Клемб рече:
— Умен е синеца и макар че не надтежа на кантара, ама… ти ще си ми зет!
Разбра се, че тука освен меренето друга истина нямаше, но Ямброжи толкова смешно разправяше, та чак сълзи потекоха от очите на хората от смях и така се кискаха, че по цялата кръчма се чуваше.
И внезапно Клембовите гости наизлязоха от стаята и на цяла тълпа се спуснаха да танцуват, вдигна се един врясък, тропот, викове и нито един глас отделно не можеше да се различи.
Пара се вдигаше от главите, пръскаха се от топлина, веселбата ставаше все по-буйна, младите танцуваха с всички сили, а по-старите заемаха масите, сдружаваха се кой с когото можеше и кой където можеше, защото танцуваните разбутваха и очистваха все по-голям кръг и всякой приказваше високо, чукаше се и се радваше с другите, доказваше своето, празнуваше.
А музиката разпалено гърмеше и танците безумно летяха, макар че беше толкова пълно — глава до глава, рамо до рамо, та се блъскаха, носеха се по кръчмата, провикваха се весело и тропаха с токове, така че дъските на пода скърцаха и тезгяхът подскачаше.
Веселбата беше голяма, защото всички вземаха участие с всички сили и с цяла душа!
Та зима беше, народът, откъснал отрудени ръце от майката земя, изправяше наведени вратове, издигаше угрижени души, заставаше гордо, порастваше, изравняваше се един с друг в свободата, в почивката и в свободното си мислене, така че всеки човек се открояваше отделно и ясно — като гора, в която лятно време не можеш да отличиш отделните дървета, защото всяко стои враснало в майката земя с еднакво зелен листак, а падне ли сняг и покрие земята, изведнъж виждаш всяко дърво поотделно и веднага го познаваш: дъбика ли е, габър ли, или осика!