Същото беше и с народа.
Само Антек и Матеуш не мърдаха от местата си. Седяха един до друг като приятели, приказваха си за това-онова и постоянно някой се присъединяваше към тях и взимаше участие в разговора; дойде Стахо Плошка, дойде Валцерек, дойде братът на кмета, други надойдоха, всички по-първи момци от селото, които бяха шафери на Ягушината сватба. Отначало се спираха нерешително, защото не знаеха дали Антек няма да изтърси някоя остра дума. Но не, той всекиму подаваше ръка и го гледаше с доброта. Ето защо те в скоро време го обградиха и внимателно слушаха, държеха се с него приятелски и по същия начин се умилкваха и за всичко бяха съгласни с него, както и по-рано, когато още ги предвождаше. И сега той се усмихваше, но някак горчиво, защото си спомняше как до вчера същите тези го отминаваха по пътя.
— Не може да те види човек, нито пък в кръчмата идваш! — рече Плошка.
— Работя от сутрин до вечер; кога ще ми остане време да дойда в кръчмата?
— Така е, така е! — потвърждаваха всички полугласно, а после полека-лека преминаваха към разни селски работи. Ту за бащите разправяха, ту за момите, ту за зимата, защото разговорът някак се затягаше. Антек приказваше малко и постоянно поглеждаше към вратата с надежда, че Ягна ще дойде. Чак когато Валцерек отвори дума за съвещанието, което е станало на Коледа у Клембови относно гората, той се вслуша внимателно и попита:
— Какво са решили?
— Какво… скимтяха, ругаха, ожалваха се и никакво решение не взеха освен това, че не бива да позволим да секат гората.
— Нима могат нещо умно да решат тия сламени гъжви! — извика Плошка. — Съберат се, жулнат водка, поядосват се, попсуват и толкова ум е от съвещанието, колкото от ланския сняг, а дворянина, ако поиска, може да изсече и цялата гора.
— Не бива да позволим — подхвърли кратко Матеуш.
— Кой ще го спре, кой ще му забрани? — завикаха всички.
— Кой друг, ако не ние?
— То си е тъй, но ще ли позволят да направим нещо? Обадих се веднъж, а тате ме скастри да си налягам парцалите, че то не било моя работа, а тяхна, на стопаните! То се знае, че имат право, защото те държат всичко в ръце, па дори и сега, и няма да позволят, а ние какво значим, колкото едни слуги! — горещеше се Плошка.
— Лошо, много лошо.
— А не е редно да бъде така!
— Разбира се, че и на младите е редно да се даде имот и да управляват.
— А пък те да си гледат старините!
— Ето, аз изслужих във войската, на години съм вече, а моето, което ми се пада, не ми го дават — викаше Плошка.
— Всекиму ще дойде времето.
— И всички тука сме онеправдани.
— А най-много Антек.
— Ред трябва да се тури в това село! — пошепна твърдо Шимек, Ягушиният брат, който бе дошъл скоро и стоеше мълчаливо отдире. Погледнаха го учудени, а той се промъкна напред и заприказва за своите неволи, гледаше всички в очите и се изчервяваше, защото още не беше свикнал да приказва пред хора, па и от майка си се побояваше.
— Настка го е научила на тоя ум! — пошепна някой. Разсмяха се всички, а Шимек млъкна и се отдръпна малко в сянката. Тогава братът на кмета, Гжеля Ракоски, макар че не беше приказлив и малко заекваше, заразправя:
— Лошо е, дето старите държат имота в своите ръце и не дават на децата си, разбира се, че е лошо, защото не е справедливо — но най-лошото е това, че глупаво управляват. Ето, с тази гора отдавна всичко да е свършено, ако се бяха погодили с дворянина.
— Как тъй, даваше по две морги, когато ни се полагаше по четири на всеки петнайсет морги.
— Полагало ли се е, или не се е полагало, това още не се знае, там вече чиновниците ще решат.
— Ами като те държат страната на дворянина!
— Хайде де, държат страната му; нали самия комисар каза да не се съгласяваме на две морги, че дворянина е длъжен да даде повече! — обясняваше Валцерек.
— Я тихо, че ковача иде със старшията! — пошепна Матеуш.
Погледнаха към вратата; наистина ковачът се водеше под ръка със старшията и двамата бяха здравата пияни, блъскаха се силно през навалицата и право към тезгяха теглеха; но не останаха дълго там, евреинът ги въведе в стаичката.
— У кмета на кръщенка са се гостили.
— Днеска ли е кръщавал? — попита Антек.