— А че бащите ни са там. Помощника е кръстник с Валцерековица, защото като че ли Борина се е разсърдил и не е искал — обясняваше Плошка.
— Този пък какъв е? — викна Валцерек.
— Това е господин Яцек, брата на дворянина от Воля — обясняваше Гжеля и чак подстанаха всички, за да видят по-добре, защото господин Яцек си проправяше бавно път и търсеше с поглед някого, докато се натъкна на Бартек от стружнята и отиде с него към стената при жепечаните.
— Какво ли може да му е потрябвал?
— Какво, нищо, само тъй, ходи си по селата, приказва със селяните, на мнозина помогне, свири на цигулката си, момите на песни учи, изглежда, че е врътнат.
— Хайде, Гжеля, довърши, каквото беше почнал!
— Та ви казвах за гората; моят съвет е да не оставяме тази работа само на старите, че ще я объркат.
— Какво, само едно спасение има тука: започнат ли да секат, да скочим цялото село, да ги разгоним и да не позволим дотогава, докато сам дворянина не дойде и не се погоди с нас! — рече високо Антек.
— Същото и у Клембови са решавали.
— Решавали са, ама няма да го направят, защото кой ще тръгне с тях?
— Стопаните ще тръгнат.
— Няма всички да тръгнат.
— Ако Борина ги поведе, всички ще тръгнат.
— Само че не се знае дали Мачей ще пожелае.
— Антек тогава ще ни води — извика разпалено Балцерек.
Всички горещо одобриха, само Гжеля се противопостави и понеже беше ходил много по света и четеше вестник „Зора“, захвана учено и като от книга да разправя, че не може с насилие, че ще се намеси съдът и освен затвор нищо повече няма да спечелят, че селото трябва да повика адвокат от града, който всичко справедливо щял да уреди.
Не искаха да го слушат дълго, а някои се и подсмиваха. Той се ядоса и каза:
— Сърдите се на бащите, че са глупави, а пък самите вие нямате ум ни за грош, като някои деца сте, които още лазят, и само повтаряте чуждите думи!
— Борина с Ягуша и с момичетата — забеляза някой.
Антек, който искаше да отговори на Гжеля, млъкна и стрелва очи към Ягна.
Дойдоха късно, след вечеря, защото старият дълго се опираше на Южкините хленчове и на уговарянията на Настка, чакаше Ягуша да го помоли, но тя веднага след обед бе заявила решително, че ще отиде да слуша музика. Той й отвърна остро, че крака си няма да помръдне от къщи: щом не бил ходил на кръщенка у кмета, и другаде не щял да иде.
Тя не го помоли повече, разсърди се и не каза вече нито дума, а само си поплакваше по ъглите, блъскаше вратите, излизаше пред дома на студа и летеше като хала из къщи, та чак студ лъхаше от лютината й, и когато седнаха да вечерят, тя не отиде да яде, а заизважда вълнениците си от раклата и взе да ги мери и да се облича.
И на стария друго не оставаше: хокаше, бъбреше, заявяваше, че няма да иде, и накрай трябваше да й се извини и ще не ще, отведе я в кръчмата.
Той влизаше надменно, горделиво, поздравяваше се с малцина, тъй като и малцина равни на него имаше там, защото първенците бяха на кръщене у кмета, а сина си не забеляза, макар че внимателно се оглеждаше по кръчмата из навалицата.
Антек пък не сваляше очи от Ягуша. Тя стоеше при тезгяха, а момците се спуснаха да я канят да танцува; тя отказваше на всички, като говореше весело и се озърташе крадешком из навалицата — такава стройна изглеждаше днес, че макар и всички да бяха пияни, с възхищение я гледаха. От всички най-хубава. Нали беше и Настка там, прилична на ружа с червените си дрехи и с ръста си, беше и Веронка Плошкова, румена като гергина и горделива, беше и Соховата, току-що израснала подявка, гъвкавичка и със сладка като захар устица, бяха и други хубави, стройни, пленяващи очите на момците като Мариша Балцерекова, израсна за чудо, бяла и като грудка мома, първа танцувачка в селото — но никоя, никоя не можеше да се сравни с Ягна. Надминаваше тя всички по красота, стройност и снага и със сините си пламнали очи. Както розата надминава по хубост и латинките, и гергините, и ружите, и маковете, които при нея изглеждат много по-грозни, така и тя превъзхождаше всички и царуваше над тях. Па беше се и пременила днес като за сватба; облякла бе топложълт вълненик на зелени и бели ивици, а елече от синьо кадифе, обточено със златни нишки, изрязано досред гърдите, а върху тънката риза, бухкаво накъдрена около шията и ръкавите, беше навесила огърлици от корали, кехлибари и седефи, косата си бе вързала с копринена синя кърпа, с розови шарки, чиито краища падаха по раменете.
Жените я одумваха за това гиздене и злобно приказваха, но тя не им обръщаше внимание; изведнъж съзря Антек, зачерви се от радост като вода при залез, отвърна се от стария, на когото евреинът нещо приказваше и го въведе в стаичката, където и остана.