Разбира се, Антек това и чакаше, защото изведнъж си проправи път покрай стената и спокойно се поздрави с тях, макар че Южка се завърна нарочно на другата страна.
— Зарад музиката ли дойдохте или зарад Малгошкиния годеж?
— Зарад музиката — отговори тя тихо, защото вълнението съвсем й бе отнело гласа.
Стояха те някое време мълчаливо един до друг, само по-бързо дишаха и се споглеждаха крадешком с очи, танцувачите ги бяха изтикали до стената, Шимек хвана Настка да танцува, Южка и тя се запиля някъде и те останаха сами.
— Всеки ден чакам, всеки ден… — пошепна той тихичко.
— Та мога ли да изляза?… Пазят ме… — отговори тя разтреперана, ръцете им сами се някак срещнаха, те се притискаха с бедра, пребледняха и двамата, дишането им замря, очите им святкаха, а в сърцата им звучеше такава музика, че не може да се изкаже.
— Отстъпи малко, пусни ме!… — молеше го тя тихичко, защото беше пълно с хора наоколо.
Той не каза нищо, а я сграбчи силно през кръста, разбута тълпата, въведе я при танцувачите и викна на музикантите:
— Обертас, момчета, живо!
Разбира се, че гръмнаха с все сила, та басът чак ревна; нали го знаеха, че като се разпусне, готов е да черпи цялата кръчма!
След него се впуснаха да танцуват и другарите му: Плошка, Балцерек, Гжеля. Танцуваха и други, а Матеуш, комуто счупените ребра не бяха още зараснали, само потупваше с крак и подвикваше за насърчение.
А Антек безумно хвърчеше, излезе напред, надмина всички и пръв се носеше така буйно, че забрави всичко, нищо друго не гледаше, тъй като Ягуша сладко се притискаше до него и току го молеше силно задъхана:
— Още, още мъничко, Янтоше!
Танцуваха те дълго. Спряха само колкото да си поемат дъх и да пийнат бира и пак се впуснаха в танц, без да марят, че хората се заглеждат в тях, шепнат си, мръщят се и ги одумват с глас.
Но на Антек му бе все едно днес; щом я усети до себе си, щом я притисна тъй, че тя се виеше и притваряше милите си сини очи, той напълно се забрави! В душите им грееше такава радост и тъй весело им бе, сякаш пролет наставаше. Забрави той и хората, и целия свят, кръвта закипя в него и той стана тъй горд в силата си, тъй непоколебим, та чак гърдите му се пръскаха! И Ягуша беше като че ли цяла потопена в умиление и забрава! Сякаш змей я носеше и тя не се противеше, а и как ли ще се противи, нима можеше, като я носеше, въртеше и притискаше, та понякога й притъмняваше, от паметта й изчезна целият свят, а в душата й бе такова веселие, младост и радост, че не виждаше нищо друго освен черните му вежди, бездънните очи и червените и примамливи устни!
Цигулката сечеше здравата и проточено унасяше като песничка, която пареше като вятър по жътва и от която кръвта става на огън, а сърцето заиграва в сила и веселие; басът пък боботеше скокливо в такт, та краката сами се повдигаха и блъскаха токове; флейтата подсвирваше и мамеше като кос на пролет и пронизваше с такова умиление, така разтваряше сърцето, че тръпки те побиваха, главата се замайваше, дъхът спираше и на човека се искаше едновременно и да плаче, и да се смее, и да вика, и да се гуши, и да целува, и да лети някъде по целия свят, в забрава — и те танцуваха така разпалено, че кръчмата се тресеше и бъчвите, на които седяха музикантите, подскачаха.
Има петдесет двойки да се редуваха из тоя грамаден водовъртеж от стена до стена, унесен в песни и пиян от радост, и с такава сила, че бутилките се катурваха, лампи гаснеха, тях ги обземаше нощ и трепетен мрак, защото само главните на огнището, раздухвани от вихъра на танца, сипеха искри и бухаха кървав пламък, в който едва се мяркаше свитото кълбо от хора, завъртяло се наоколо и така преплетено, та не бе възможно да се познае кое е мъж и кое жена! Клашниците се вееха като бели крила, вълненици, панделки, престилки, разпалени лица, светнали очи, безпаметни туптежи, песни, провиквания — всичко се смесваше и въртеше наоколо като вретено, от което бликаше неизразим шум и се носеше през отворената откъм отвода врата към снежната, мразовита зимна нощ.
А Антек вилнееше все начело, биеше най-силно с токове, въртеше се като вихрушка, приклякваше до земята, та хората си мислеха: ще падне! Къде ти! Той вече се бе изправил, понасяше се отново, провикваше се вече, понякога по някоя песничка подмяташе на музикантите и се носеше между навалицата, разбутваше, разтъпкваше, вървеше като буря, та чак страх обземаше мнозина и рядко някой можеше да го стигне.