— Махни се, казвам ти, заричам се в бога, ще те убия като куче! Чуваш ли? — викна пак старият, готов на всичко. Антек се отдръпна несъзнателно, ръцете му се отпуснаха, обхвана го такъв силен страх, че започна да трепере, а старият бавно тръгна към дома си.
Той не скочи след него, а застана разтресен, замаян и разглеждаше с пусти очи наоколо; никого вече нямаше, месецът ясно светеше, снеговете блестяха и навсякъде се виждаше само тъжната белота. Той не можа да си обясни нищо от станалото. Дойде малко на себе си едва в кръчмата, където го доведоха приятели, изскочили да ги разтървават, защото някои извикаха, че се бие с баща си.
Свърши се и забавата. Разотидоха се по домовете си, защото беше вече късно. Само по улиците още някое време тук-там се чуваха викове и песни; останаха само жепечаните, които щяха да нощуват тук, а господин Яцек им свиреше на цигулка много жални песни, та седяха, подпрели глави на лактите си върху масата, и въздишаха. Самотно в къта беше седнал и Антек. С него те не можеха да се разберат, защото нищо не отговаряше. Напуснаха го всички. Седеше той като мъртъв и забравил се, евреинът напразно му напомняше, че затваря, не слушаше и нищо не разбираше. Сепна се едва когато чу гласа на Ханка, на която бяха казали, че пак се сбил с баща си.
— Какво искаш! — попита я той.
— Ела си у дома, късно е вече — молеше го тя, като задържаше сълзите си.
— Иди си сама, няма да тръгна с тебе! Казвам ти, махай се! — кресна той страшно, а после изведнъж, неизвестно защо, се наведе към нея и рече в самото й лице: — Ако ще в окови да ме оковат, в дупка да ме затворят, бих бил по-свободен, отколкото при тебе, по-свободен, разбери!
Ханка жално заплака и си отиде.
Тогава той стана, излезе вън и се помъкна към воденицата.
Нощта ясна, осветена от месеца, дърветата хвърляха дълги синкави посребрени сенки и такъв студ стягаше, та час по час се чуваше пукане на греди и сякаш тихо, пронизващо скимтене се разнасяше по разискрените снегове. Мъртва мразовита тишина прикътваше света, селото вече спеше, нито един прозорец не светеше, нито куче полайваше, нито воденицата тракаше, нищо — само откъм кръчмата се носеше пресипналото пеене на Ямброжи, който по свой навик си пееше насред пътя — но слабо, като през сън.
Тежко и бавно се влачеше Антек покрай вира, поспирваше се, оглеждаше се замаян и с тревога се ослушваше, защото страшните думи на баща му постоянно звучеха в главата му, постоянно виждаше разярените му, пронизващи го като с нож очи, та неволно отстъпваше, страх го стискаше за гърлото, сърцето му замираше, косата настръхваше — и от паметта му изчезваше и смелост, и любов, изчезваше всичко, оставаше само смъртният грях, трепетният ужас и едно отчаяно, жално безсилие…
Той сам не знаеше кога е тръгнал към дома си и току пред черквата дочу болезнен плач и вайкане с глас, под разпятието пред самата порта на гробищата някой лежеше кръстом на снега, но в сянката, която падаше от стобора, не можеше нищо да се различи. Той се наведе, като мислеше, че е някой другоселец пътник или някой пиян, а то — Ханка бе легнала и молеше милосърдие от бога.
— Ела си у дома, я виж какъв студ е, ела си, Ханушо! — молеше той; по чудо душата му омекна и понеже тя не се обади, той я вдигна и я поведе към дома.
Нищо не си казаха, защото Ханка неукротимо плачеше.
VIII
У Боринови беше като в гроб след този празник — не плач, не викове, не закани, а само една тежка, зловещо притаена тишина, пълна с въздържан гняв и жалби.
Цялата къща млъкна, обви се в загриженост и заживя в постоянна тревога и очакване на нещо страшно, което беше сякаш под покрива и можеше всеки миг да падне върху главите.
Като се прибра у дома си, дори и на следния ден старият не каза лоша дума на Ягуша, нито се оплака на Доминиковица, като че ли нищо не бе се случило.
Само че се разболя от тези потуляни ядове и не можеше от леглото си да се вдигне: все повече отслабваше, бодежи му се явиха отстрани и в огън гореше.
— Нищо друго не е, черния дроб ти се е запекъл или сърцето ти е спаднало — рече Доминиковица, като мажеше страните му с горещ зехтин; той нищо не отговори, само болезнено попъшкваше и гледаше втренчено в потона.
— Не е, не е в Ягуша вината! — започна тя тихо, за да не чуят в стаята, защото много се безпокоеше, че той ни дума не каза за вчерашната случка.
— А у кого? — измърмори той.
— Та що е виновна? Оставил си я сама и си влезнал в стаичката да пиеш; музика свири, всички танцуват, веселят се, а тя — като дръвник е трябвало да стои в ъгъла; млада е, здрава, има нужда и от забава. Накарал я насила и се хванала да танцува. Могла ли е да не се хване? Всеки в кръчмата има право да танцува с всяка, с която му харесва, па ако е избрал нея и не я е пуснал тоя разбойник, то е само напук на тебе, само напук!