— Мажи ме ти и гледай по-скоро да оздравея, па недей ме учи на ум. Много добре знам как беше, та няма нужда ти да ми казваш.
— Щом си толкова умен, тогава трябва и това да знаеш, че жената е млада, здрава, та има нужда и от забава! Не е нито дърво, нито бабичка, оженила се е за мъж и мъж й трябва ней, а не старец да си премята броеница с него, не!
— Тогава защо ми я даде? — рече той заядливо.
— Защо? А кой скимтеше като куче на вратата ми? Не дойдох аз да ти дотягам да я вземеш, нито аз ти я натрапих, нито тя самата! Можеше за всеки друг да се ожени, и то за най-първите в селото; колцина имаше…
— Имаше, но не за женитба!…
— Дано езика да ти откапе за това кучешко лаене!
— Като коприва те попари истината, та подскочи такава!
— Мръсна лъжа е това, не е истина! Лъжа!
Той притегли завивката върху гърдите си, обърна се към стената и не каза нито дума повече на горещите й доказателства; чак когато тя го удари на плач, прошепна язвително:
— Кога една жена не свърши работа с бухалката, мисли, че с плач ще направи нещо!
Той много добре знаеше какво казва. Сега, когато не можеше да стане от леглото, му идваше на ум какво говореха хората по-рано за нея, мислеше си той за това, подреждаше го, слагаше го накуп, разсъждаваше — и такава злоба го обземаше, такава ревност го ядеше, та не се сдържаше спокойно да лежи, ами се мяташе на леглото, ругаеше тихичко и току се обръщаше с лице към стаята и следеше със злите си ястребови очи Ягна… А тя бе някак бледа и отпаднала, ходеше като сънена из къщи и все поглеждаше към него с жален поглед на обидено дете и така въздишаше, та чак му дожаляваше и сърцето му поомекваше, но от това и ревността му растеше още повече.
Провлече се така близо цяла седмица и мъчно беше да се изтрае в къщи. Тя имаше силно чувствителна душа, като някой цвят, който от едно полъхване на студа веднага измръзва и се разтреперва от болка. И очите й угаснаха, не можеше ни да спи, нито пък яденето й се услаждаше, не можеше да се свърти на едно място и да се залови на работа, тъй като всичко изпадаше от ръката й и постоянно някакъв страх я преследваше; можеше ли да бъде другояче, когато старият все лежеше, пъшкаше и добра дума не казваше, а поглеждаше като някой разбойник. Постоянно чувствуваше тя очите му върху себе си, постоянно, и не можеше вече да издържа. Тежеше й животът: неизказани мъки я разкъсваха, че и за Антек нищо не знаеше, а той не се вести цяла неделя, макар че неведнъж по мръкнало със смъртен страх отскачаше тя до сенарника! Пък не смееше никого и да допита. Тъй и омръзна вече в къщи, че по няколко пъти на ден тичаше у майка си. Но и Доминиковица малко се свърташе у дома: ту при болни ходеше, ту в черква. Ако пък беше у дома, показваше се сърдита и й правеше горчиви укори. И момчетата ходеха мрачни и угрижени, защото старата бе набила Шимек с бухалката за гръсти, че на Водици беше пропил в кръчмата цели четири злоти. После Ягна се отбиваше у съседите, само и само да мине някак денят, но и там не й беше добре; истина, не я пъдеха, но всички процеждаха като през зъби думите, поглеждаха твърдо и всички до един окайваха стария зарад болестта му и се оплакваха жаловито какви лоши времена са настанали!
Пък и Южка, хапеше я на всяка крачка, дори Витек се боеше да плеще по своему пред господаря, та нямаше с кого и дума да си каже. Само това й беше и удоволствието, и разтухата — да слуша как Петрек вечер след работа свиреше тихо на цигулка в конюшнята, защото в къщи старият не позволяваше.
А зимата беше все тъй зла, студена и ветровита, та трябваше да се стои в къщи.
Едва в събота старият, макар и още неоздравял, се свлече от леглото, облече се топло, защото пукаше от студ, и излезе из селото.
Влиза той в разни къщи уж да се огрее малко или пък по работа, дори се спираше с готовност и с такива, които по-рано мълком отминаваше. И навсякъде пръв започваше за кръчмата и представяше всичката работа на смях, като разказваше весело как здраво се бил напил и от това се разболял!
Чудеха се на това, потвърждаваха, клатеха глави, но никой не се хвана на въдицата. Знаеха добре неговата упорита гордост и това, че щом е рекъл, на жив огън да го припекат, глас няма да издаде; знаеха и как винаги се големееше, надуваше се, че има най-хубавото в село, и внимаваше много да го не емнат на езиците си.