Просто посестрима на дявола или нещо повече, както казваха за нея.
„Ще се хванат за косите и ще се изпоядат като бесни кучета“ — си мислеше тя често, твърде доволна от работата си, тъй като беше зимно време и нямаше какво друго да прави, затова се мъкнеше с къделя по къщите и подслушваше, подкустряше едни към други и се подиграваше с всички. Никой не смееше да й затвори вратата си, защото се боеха от езика й и главно от това, че — както казваха — има зли очи… Навестяваше и Антекови, но с него се срещаше най-често, когато той се връщаше от работа, и тогава му нашепваше новините от Ягна.
Около две седмици от идването на свещеника у Боринови тя издебна Антек при вира.
— Знаеш ли, стария се оплаква много от тебе пред свещеника.
— За какво е лаял пак? — попита той небрежно.
— Че надумваш хората срещу дворянина, че трябва да те обадят на полицията и друго още…
— Нека се опита! Преди да ме задържат, такъв петел ще му пусна на покрива, та камък върху камък не ще остане! — рече той пламенно.
Тя се затича веднага с тази новина при стария. Той дълго мисли и рече тихо:
— Прилича му, прилича му, такъв разбойник…
И повече не рече; не му се щеше да се доверява много на тази бабичка, но вечерта, щом дойде Рохо, той му се изповяда.
— Не вярвай на всичко, което Ягустинка ти донася; зла жена е тя.
— Може и да не е истина, но е имало такива случаи. Стария Причек нали запали шурея си, че го ощетил при делбата; после лежа в затвора, ама го запали. Та и Антек може да направи това, все ще да е рекъл нещо, не ще всичко да е измислила тя от себе си.
И Рохо, който беше добър човек, твърде се угрижи от това и взе да го увещава:
— Погодете се, дай му малко земя, нали и той трябва да живее, по-скоро ще си нареди стопанство и няма да има вече причини за караници и заплашвания…
— Не, ако ще да се разсипя, ако ще да тръгна по просия — ще тръгна, на докато съм жив, леха няма да му дам. Дето ме наби и дето ме унизи като куче, бих му простил, колкото да ми е тежко и мъчно, но ако той мисли и друго нещо!…
— Хорски клюки и ти ги взимаш присърце!…
— Разбира се, това не е истина, разбира се… но да би то станало… ума ми изскача и чак костите ми студ пронизва… като си помисля, че би могло да стане…
Борина стисна пестници и се вкамени от ужас от самото допущане на тая възможност. Нищо не знаеше, никога не бе мислил за това, беше дори дълбоко уверен в невинността на Ягуша, но почувствува, че в тая омраза на неговия син трябва да има нещо повече, а не само яд и жал за ниви, че онази самозабрава, която видя тогава в очите му, блика от друг извор, добре чувствуваше той това — и тъкмо в този миг усети в душата си също такава студена, отмъстителна, неумолима омраза, па се обърна към Рохо и рече тихо:
— Много е тясно за двама ни в Липци!
— Какво, какво пак ти иде на ума? — извика Рохо изплашено.
— И да не му дава господ да ми падне на ръцете в такъв случай…
Рохо го успокояваше, обясняваше му, но нищо не постигна.
— Ще ме запали, ще видиш!
И от този миг той рядко виждаше спокойствие. Всяка вечер на мръкване той незабелязано стоеше на стража, таеше се зад ъглите, обикаляше къщата и другите сгради, назърташе под стрехите, а нощем често се будеше, по цели часове се ослушваше, скачаше от постелята при най-малкия шум и обикаляше с кучето тичешком всички кътища. Веднъж съзря някакви полузавеяни от снега следи от утъпкано при сенарника, после забеляза такива и при прелеза и още повече утвърди у себе си мисълта, че Антек дохожда нощно време и само търси сгода да го запали. Друго нещо още не му идваше на ума.
Той купи от воденичаря страшно зло куче, направи му колиба под сушината и постоянно го дразнеше, не му даваше много да яде, насъскваше го и кучето тичаше нощно време и се дърлеше като бясно, хвърляше се на всекиго, ухапа няколко души, за което хората се оплакаха.
Но покрай тая бдителност и предпазване старият отслабна и толкова отпадна, че поясът се свличаше на кълките му, почерня, прегърби се, повлече крака и съхнеше като тресчица от тия мисли и тревоги, а очите му светеха като на болен. А понеже не допущаше никого по-близо до себе си, та нямаше и кому да повери душата си, кому да се оплаче, още повече го измъчваха и горяха тия пожари.