— Кога започвате да превозвате? — каза Борина след дълго мислене.
— Ако искаш, и от утре може да се започне. Секат вече на по-близките сечища, па и пътищата не са лоши, и докато може с шейната, много нещо ще се навози. Моя ратай тръгва в четвъртък.
— Мама му стара, поне да знам как ще излезе моята работа с кравата…
— Ти само ела с нас, па тя ще излезе добре; аз като кмет ти казвам…
Старият дълго мисли, като внимателно поглеждаше кмета и пишеше нещо с тебешир по масата, чешеше се по челото и най-после рече:
— Добре, ще дойда с вас и ще возя.
— Щом е така, намини утре, като се върнеш от делото, при воденичаря, ще поговорим още, а сега трябва да бързам, че ковача ми подковава шейната.
Той си отиде твърде радостен, като си мислеше, че е подкупил стария с това превозване и го е привлякъл на своя страна.
Разбира се, че на воденичаря беше лесно да бъде приятел с дворянина: имотът му не беше зарегистриран, па и за гората не го беше много грижа; и кметът държеше някогашна черковна земя, също и ковачът, но не бе тъй с Борина! Той си правеше сметка, че превозването си е превозване, а въпросът за гората е нещо отделно; преди да настане помирение с дворянина или преди да се дойде до война с него, много време ще мине… па що му пречи да се съгласява с онези, да се прави на глупав, да бъде с тях, когато и така няма да прости своето, само да му се падне, а сега не е зле да изкара петдесетина рубли: така и така конете трябва да се хранят и да се плаща на ратая! Той се усмихваше, потриваше ръце и мърмореше със задоволство:
— Глупави, синковците, като овце. Мислят, че са ме пратили за зелен хайвер, глупаци!
Той се върна при жените много зарадван. Ягуша я нямаше в къщи.
— Къде е Ягуша?
— Занесе храна на свинете — отвърна Настка.
Той заговорваше весело, шегуваше се с Яшек или пък с Доминиковица и все по-неспокойно чакаше жена си, защото нещо дълго не идваше. Но не издаде тревогата си и излезе на двора. Момчетата стягаха шейната в плевнята на тока, защото върху плазовете трябваше да се завържат кошовете. Поразгледа, поприказва с тях, назърна при конете, назърна при свинете, в обора, Ягна я нямаше никъде. Поспря се малко в сянката под стряхата и почака. Нощта бе тъмна, студен вятър се напъваше и шумеше, големи, тежки облаци летяха като цели стада по небето, понякога пършолеше сняг.
Малко след това някаква сянка се замярка откъм прелеза. Старият бързо се измъкна, скочи до нея и като побеснял прошепна:
— Къде беше, а?
Но Ягна, макар че изпърво се изплаши, отвърна презрително:
— Подуши срещу вятъра и лесно ще разбереш! — и си влезе.
В къщи той вече не отвори дума за това, а когато се тъкмяха да спят, каза добродушно и съвсем меко, без да вдига очи към Ягуша:
— Искаш ли утре да идеш у Клембови?
— Щом позволяваш, ще отидем с Южка.
— Ако искаш, не те спирам, но аз ще ида в съдилището, къщата остава без човек, та е по-добре да си останеш у дома…
— Та няма ли да се върнеш до мръкване?
— Чини ми се, че ще се върна чак късно през нощта… изглежда да завали сняг, далече е, та няма да успея… но като настояваш, иди — не те спирам…
IX
Още от ранно утро времето клонеше на виелица; настана облачен, ветровит и страшно лош ден. Дребен сняг пършолеше като сух и едромлян булгур. Същевременно се повдигаше все по-буен вятър, който силно бучеше и се въртеше наоколо с неочаквани извивки, та се мъкнеше по всички посоки като някой пияница, скимтете, свиреше и духаше с остървение.
Без да гледат обаче на времето; веднага след закуска Ханка, старият Билица и няколко други бедни жени отидоха за сухорляк в гората.
Неизказано противно беше времето; вятърът се блъскаше по полето, шибаше дърветата, бучеше над село и час по час вдигаше облаци от сняг, завъртяваше се с писък и го разпръсваше по света, като че ли някакви чаршафи, пълни с бял и бодлив паздер, та всичко потъваше в неразличима мътилка и съскане.
Щом излязоха от селото, дърварките тръгнаха една след друга като гъски по завеяните слогове към гората, чиито върхове едвам се виждаха през виелицата и която беше все още далече.
Вятърът все повече се усилваше, от вси страни блътанцуваше, въртеше се и така шибаше по тях, че те едва се задържаха на краката си и все повече се навеждаха към земята. Но той изтичваше напред, загрибаше сух сняг, измесен с пясък, и го фраскаше в лицата им, та трябваше да си затварят очите.