Выбрать главу

— Да ви кажа ли, дето е речено: богатството дава рога, а глада — крака.

— Веднъж й поисках назаем седло; рече, че нямала за даване.

— Истина, че нямаше тя ръка да подаде на другите нещо, големееше се като всички Бориновци, но пак си е жалко за жената, жалко си е.

— Що е право, право е; тоя Антек си е женкар и туйто!

— То се знае, женкар е. Ама и това си е истина, че дорде кучка не навири опашка, кучетата не тръгват подире й, и всеки мъж ще се залети, щом го фуста подмами.

— Да беше на мене, насред пътя бих хванала Ягна за косата, ще я навикам, ще я нахокам и ще я изскубя, та цял живот да ме помни.

— И това ще стане, ако не се свърши с нещо по-лошо!

— Пачешовско семе, и Доминиковица не беше друга, не.

— Да вървим; вятърът духа ниско, та може и да престане за нощес.

Скоро се дотътриха до гората и се пръснаха, но се държеха не много далече една от друга, за да могат да се свикат на връщане.

Мрачината ги обгърна и погълна съвсем, та само тук-там оставаха следи от тях.

Стара, едра и величествена беше гората; бор до бор безбройно множество, гъсти, непроходими, изглеждаха като исполински колони от зеленясала мед и се мяркаха като непрогледна редица в мрачината под сивозелените покриви. Мрачни ледени отблясъци се излъчваха от снега под тях, а горе през мъхнатите клони като през продрани стрехи просветваше белезникавото и мътно небе.

Вихърът брулеше високо, а понякога наставаше тишина като в черква, когато изведнъж органът млъкне и песните престанат и зашушнат само последни въздишки, угаснали молитви и притихнали, замиращи тонове. Тогава гората ставаше неподвижна, занемяваше, сякаш заслушана в гръмливата врява, а онзи див крясък на полята, тъпкани от вихъра, който се въземаше някъде и се носеше високо, далече и само като плачливо чуруликане закачаше върховете.

Скоро обаче вихърът почваше да удря с всичката си сила и в гората, с всички острия блъскаше стълбата, въвираше се в страхотните дълбочини на гъсталака, прореваваше в мрачините, разклащаше великани, но напразно, не можеше да надвие, той падаше, заглъхваше и умираше с квичене в гъстите и ниски храсти, лишен от силите си — а гората нито трепваше, нито един клон не изпращя, нито едно стъбло не се заклати, тишината беше още по-дълбока и още по-поразителна и само някоя птица се чуваше да зашуми нейде из мрачините.

Понякога вихърът отново връхлиташе изведнъж, неочаквано и мощно, както връхлита изгладнял ястреб, и тъй шумно раздърпваше с крила върхарите, притискаше и събаряше с бесен рев всичко по пътя си, че гората трепваше като пробудена, отърсваше се от мъртвината си, заклащаше се от край до край, люлееше се дърво до дърво, грозен, сподавен рев се понасяше и изведнъж гората се изправяше, издигаше се, като че ли тръгваше, огъваше се и удряше тежко със страшен трясък, удряше тя като някой великан, заслепен от гняв и отмъщение, та врясък се повдигаше, в гората сякаш се водеше сражение, страх обземаше всички създания, притаени в шубраците, а обезумелите от тревога птици се блъскаха из снеговете, които се преливаха на развълнувани струи между размятаните клони и върхари.

Но после наставаха дълги и съвсем мъртви затишия, в които се чуваха ясно някакви далечни и тежки трясъци.

— Секат гората при Вълчите долове, често събарят — шепнеше старият, като се вслушваше в глухите тътнежи.

— Не се размайвай, няма да седим до мръкнало.

И те навлязоха във висока млада гора с толкова гъсто сплетени и сбити клони, че едва можеха да се промъкват навътре. Обгради ги гробна тишина, никакъв глас вече не проникваше там, дори светлина мъчно си пробиваше път през дълбоката снежна покривка, която висеше по върховете като покрив. Пепелява сивота със землист цвят се простираше в гъсталака, сняг почти нямаше на земята, а само отдавна нападали и загнили сухи клони покриваха намести земята до колена. Тук-там се зеленееха лехи от мъхове или сякаш затулили се от зимата пожълтели кичури боровинки, или пък някоя изсъхнала гъба мухоморка.

Ханка трошеше с дървения си чук по-дебели клони, чупеше ги на еднаква дължина, като ги слагаше в простряното платнище, и работеше тъй чевръсто, че дори забрадката си сне от горещина и за един час нареди такъв товар дърва, та едва можеше да ги вдигне. И старият събра хубав вързоп, стегна го с въжето и го повлече, като търсеше с очи някой дънер, за да може на него по-лесно да се задене.

Те извикаха жените, но в голямата гора пак се повдигна вихър, та не можаха да се свикат.