— Ханушо, по-добре ще бъде да излезем на широкия път, отколкото през полето.
— Да вървим тогава, па далече не оставай и гледай да ме не изгубиш.
Свиха веднага наляво през един малък стар дъбак, но трудно беше, снегът беше до колена, а на места бе натрупан на лехи, понеже дърветата бяха редки и голи, само тук-там между прострените силни клони се тресяха сиви брадати лишеи; тук-там някой млад дъб, покрит с почервенели кичури, се огъваше шумно до земята. Вятърът духаше с все сила и тъй развяваше снега, че не можеше да се върви. Старият веднага се умори, па и Ханка я напуснаха силите, та току се подпираше с товара си до дърветата и търсеше с уплашен поглед по-добър път.
— Не ще можем да минем оттука, а зад дъбака има мочури, да свием къй нивите.
Свърнаха някак в голямата и затворена борова гора, където беше по-тихо и снегът не беше толкова дълбок. След малко излязоха на полето, но там беше такова турло, че не можеше да се види нищо на цял хвърлей — само бяла, замотана и търкаляща се тъмнина. Вихърът постоянно напираше към гората, удряше се като в стена, отскачаше търкулнат на полето, но пак се възмогваше, обсипваше цялата гора със сняг и като с някакъв бял облак шибаше дърветата, та чак ечеше из гората и тъй увиваше, тъй спъваше, свърташе и шибаше, че едва добрали се до нивите, и старецът падна на земята, та Ханка трябваше да го вдига, когато и тя самата едвам се държеше на краката си.
Върнаха се в гората и приклекнали зад дърветата, размисляха откъде да тръгнат, защото съвсем не можеше да се разбере кой път да изберат.
— По тая пътека наляво право при кръста на пътя с тополите ще излезем.
— Ами като не виждам никаква пътека.
Той дълго й обяснява, защото тя се боеше да тръгне по несигурен път.
— Е, сещаш ли се на коя страна да вземем?
— Чини ми се, на лява страна.
И се помъкнаха покрай гората, като изменяха по малко посоката под напора на вятъра.
— Върви по-бързо; току-виж, че сме замръкнали.
— Само да си поема дъха, Ханушо, и тичам, тичам…
Наистина, не им беше лесно да вървят, пътеката напълно засипана, при това отстрани, откъм полето, постоянно ревеше вихърът и шибаше със сняг. Напразно се затуляха зад дърветата или се присланяха като зайчета зад смриките. Навсякъде вятърът пронизваше до костите, а по-навътре бе страшно да се върви: дърветата диво шумяха, цялата гора се люлееше и почти брулеше земята с клоняща, съчките шибаха по лицата, а понякога борове падаха с такъв трясък, та изглеждаше, като че целият борак ще се съборяса разбит на парчета.
Те бързаха с всички сили, за да излязат по-скоро на пътя и да си отидат, преди да се стъмни, тъй като всеки миг можеше да падне нощ. По полето вече се сивееше и през разбъркания сняг във въздуха се извиваха мрачини като едвам видими пушеци.
Най-сетне се дотътраха до пътя и едва живи паднаха под кръста.
Кръстът бе на края на гората до самия път; бранеха го от бурите четири грамадни брези с бели наметала, с увиснали като косичници клони; на черно дърво бе разпънат тенекиен Христос, набагрен с такива бои, та изглеждаше като жив. Види се, вятърът го бе отпрал, защото висеше само за едната си ръка, блъскаше се о дървото и скърцаше с ръждясал глас, сякаш молеше за милост и спасение. Люшканите от вятъра брези постоянно го покриваха, тресяха се, огъваха се, снежната виелица го засипваше, та целият потъваше в мъгла, през която се мяркаше посинялото Исусово тяло, а бледото му окървавено лице час по час се показваше от белотата, та чак сърцето заболяваше човека.
Старият поглеждаше с ужас към него, кръстеше се, но не смееше да се обади, защото Ханкиното лице беше сурово, твърдо, неузнаваемо като нощта, която вече дебнеше през вихрите, снеговете и мъглите — през целия свят.
Изглеждаше, че тя нищо не вижда и на нищо не обръща внимание, седеше потънала в мрачни мисли, а в същност все за едно мислеше: за изневярата на Антек; пълна с кървави въздишки мъгла кипеше в нея, както Исусовото тяло на кръста, пълна със замръзнали на лед и парещи сълзи, пълна с живи и съсирени от болка гласове.
— Няма срам, нито страх от бога, то е като да мърсува с родната си майка!… Божичко! Божичко!
Ужас като ураган я понесе, страх я разтърси, а после кипна в такъв див и отмъстителен гняв, като гората, която се огъваше и изведнъж се спущаше разярена срещу вихъра.
— Да вървим, по-скоро да вървим! — рече тя, задяна товара си, огъната под него, и излезе на пътя, без да се оглежда за стария, подгонвана от непреодолима бясна злоба.