— Ще ти платя, за всичко ще ти платя! — скимтеше тя диво, като голите, разкрещели се и борещи се с вихрушката тополи.
— Стига вече! И камъка би се пукнал, ако го проядеше такъв червей. Щом Антек иска, нека гине, нека седи в кръчмата, но няма да й простя за злото, което ми стори тя на мене; не, ще й заплатя за всичко! В затвора ще се скапя, но не би имало справедливост на тоя свят, ако такава една жена спокойно ходи по свещената земя… — Така премисляше тя сърдито, но полека-лека злобата угасваше в нея и избледняваше като цветя на мраз, защото силите я напущаха, товарът й я притискаше, съковете се впиваха в плещите й и дори и през наметката и кафтана се вбиваха в живо месо, рамената страшно я боляха, а пък възелът на платнището, завит на тоягата, се врязваше в гърлото й и я задушаваше; тя все по-бавно и по-тежко вървеше.
Пътят бе завеян, засипан с преспи и открит от двете страни за ветровете, та тополите от двете му страни едва се виждаха във виелицата, стоеха в разлюляна, безкрайна редица, шумяха отчаяно и се мятаха като птици в примки, които безумно бият крила и крещят. Вихърът като че ли вече отслабваше и утихваше на високото, но затова пък все по-бясно се носеше по полето от двете страни на пътя. По равнината, в посивелите и мътни долове върлуваше неспирна фъртуна, хиляди вихрушки играеха юдинско хоро, хиляди кълба се вдигаха от земята, въртяха се, нарастваха и бръмчеха като исполински вретена, хиляди грамадни камари, развихрени копи и могили се носеха по полето, движеха се, мотаеха се, растяха пред очите й; издигаха се нагоре, та като че ли небето досягаха, забулваха света и се пръсваха с писък и врява. Цялата земя изглеждаше като кипнал котел, препълнен с бяла, завряла с ключ вода, покрит с оскрежена и ледена пара. И отвсякъде заедно с нощта идваха хиляди гласове, издигаха се от земята, съскаха нагоре, гърмяха по всички страни, някакви писъци като с бичове удряха наоколо, ту непонятни свирения трептяха над земята, ту шумът на гората бучеше като музика на орган във време на пренос, ту някакви проточени жални крясъци като крясъците на заблудени птици цепеха въздуха, някакви скимтящи, страшни хълцания, ту затишия, ту пък тези остри, сухи съскания на тополите, разлюлени в белите виелици като страшни привидения с протегнати към небето ръце!
Нищо не се виждаше дори на една крачка; Ханка се мъкнеше почти пипнешком от топола до топола и често си почиваше, като се вслушваше с ужас в тези гласове.
Под една топола се чернееше сгушено зайче, което при нейната поява се втурна във виелицата, а тя го грабна като с нокти, та болезненият му врясък се разнесе из сприята. Ханка го гледаше със съжаление, защото не можеше вече да се движи, огъваше се все по-ниско и едва успяваше да измъква краката си от снега, а товарът тъй я притискаше, та понякога й се струваше, че носи на гърба си земята, снеговете, вихрите и целия свят и че винаги е вървяла тъй смъртно уморена, едва жива и отрудена, с окървавена и чрезмерно тъжна душа и винаги, винаги ще се влачи все така до края на света. Страшно дълго й се виждаше, пътят като че ли нямаше край, а бремето й така я натискаше, та все по-често се опираше на дърветата и все по-дълго седеше мрачна, в полусъзнание, разхлаждаше със сняг пламналото си лице, потриваше очи, освежаваше се както можеше и все като че ли пропадаше в дъното на този разкрещял се и лют вихър на стихиите. Само жално си поплакваше, сълзите сами се лееха, извираха от най-дълбоките и скрити човешки скърби, от самото дъно на разкъсаното й сърце, от онова страшно скърцане със зъби на безпомощно загиващи. Понякога пък, но рядко, защото забравяше всичко, се молеше, шепнеше с плачлив глас молитви, чуруликаше ги в душата си с разкъсани думи като измръзнала птичка, която от време на време само трепне с крила, но останала без всякаква сила, свива крачка, притуля се, пиука и заедно с това потъва във все по-дълбока дрямка.
Изведнъж тя трепваше и ставаше изплашена от мястото си, защото й се струваше, че чува някакви детски плачове и гласове, като че ли Петрушек я вика!…
И пак завързваше, колкото сили имаше, спъваше се о навеяния сняг, затъваше в преспите и подгонвана от тревога за децата, каквато се надигна изведнъж в нея и я шибаше като с бич, тя не усещаше вече ни умора, ни студ.
Вятърът донесе някакъв звън, дрънкане на звънчета и човешки гласове, но тъй разкъсани, че макар и да се спря и да се ослуша, не разбра ни дума; някой обаче пътуваше с шейна след нея и все повече я доближаваше, докато най-сетне из виелицата се показаха глави на коне.
— Свекровите — пошепна тя, като забеляза бялата лисина на кобилата, и тръгна, без да чака.