Не беше сгрешила. Борина се връщаше от съдилището с Витек и Ямброжи; те караха бавно, понеже едвам се минаваше през преспите, а при по-лошите места трябваше дори да превеждат конете за юздите; види се, бяха хубаво пийнали, защото приказваха високо и се смееха, а Ямброжи често си пееше, без да обръща внимание на виелицата.
Ханка се отстрани от пътя и свлече забрадката си ниско над очите, но въпреки това старият, като я настигнаха, я позна веднага от пръв поглед и удари по камшик на конете, за да отмине по-скоро. Конете скочиха изведнъж и ненадейно задълбаха в нова пряспа; тогава той се огледа и ги спря, а когато тя се показа из виелицата и се изравни с шейната, рече й:
— Сложи дървата в шейната и се качи да те закарам до село.
Тя беше тъй свикнала със свекровите си заповеди, че изпълни всичко без колебание.
— Бартек качи Билица, беше седнал под едно дърво и плачеше; идат след нас — каза Борина.
Тя не рече нищо, загледана мрачно в мътилката на нощта и в сприята, която вилнееше наоколо, седеше превита на предното седалище и трепереше от умора, без да може още да събере мислите си, а старият се вглеждаше дълго и внимателно в нея. Беше тъй изнемощяла, та чак съжаление обземаше човека, като гледаше отслабналото й синьо, измръзнало лице, очите й бяха подпухнали от плач, а устата й болезнено обтегната; тя цяла се тресеше от умора и студ и напразно се загръщаше в покъсаната наметка.
— Трябва да се пазиш, в такова състояние лесно се заболява…
— А кой ще ми върши работата — пошепна тя тихо.
— И в такова време си отишла в гората!
— Свършиха се дървата, та нямаше с какво и чорба да се сготви…
— Децата здрави ли са?
— Петруш боледува няколко недели, но сега вече оздравя и би ял за двамина — отговаряше тя смело, като се пробуждаше от вкочанелостта си. Вдигна забрадката от лицето си и поглеждаше право в очите му без някогашния страх и без плахата покорност, а старият все я заприказваше и питаше, и страшно се чудеше на нейната промяна, защото не можеше да познае в нея някогашната Ханка. Чудно смразяващо спокойствие лъхаше от нея и в обтегнатите й устни се виждаше някаква вкаменяла и неотстъпчива сила… Тя не се плашеше от него както по-рано, сега тя говореше за разни неща, като с равен и чужд човек, без нито дума да се оплаче, да се ожали… Отговаряше направо, смислено и с чудно суров, престрадал глас и затова някак стегнат в грапава буца от скрити болки; само в сините й разплакани очи тлееше жаравата на силно разчувствувана душа.
— Променила си се, виждам.
— Неволята по-лесно прековава човека, отколкото ковача желязото.
Той се учуди на отговора и не знаеше какво да каже, та се обърна към Ямброжи да приказва за делото с дворянина, което въпреки уверенията на кмета изгуби, а отгоре на това и разноските трябваше да плаща.
— Ще си го взема, каквото съм изгубил, ще си го взема… — рече той спокойно.
— Мъчно ще бъде, дълги са ръцете на дворянина и всякъде успява да се защити.
— И на защитата има леснина, на всичко има леснина, само търпение трябва и да се чака времето.
— Имаш право, Мачей, ама такъв студ, че заслужава да се отбием в кръчмата да се постоплим.
— Да се отбием; ако ще бъде кисело, да бъде като оцет. Но казвам ти, че само ковач кове, докато желязото е горещо, а ако човек иска да спечели, трябва да кове участта си на студено и търпеливо да чака.
Приближаваха до селото. Гъст мрак беше вече паднал и вихърът преминаваше, по пътя още се виеше снегът, та къщите не се различаваха, но полека-лека започна да притихва.
Срещу пътеката към къщата на Ханка Борина спря конете и когато тя слезе, помогна й да си задене товара и накрая й каза тихо:
— Па намини някой ден към мене, утре ако щеш. Чини ми се, че сте много зле; тоя хубостник всичко пропива, та ти навярно умираш отглади с децата.
— Смея ли да дойда, като ни изгони…
— Каква си глупава! Това е друга работа, вината не е твоя; ела, казвам ти, ще се намери още и за вас.
Тя му целуна ръка и си тръгна, без дума да каже; толкова се разчувствува, че не можа глас да намери в гърлото си.
— Ще дойдеш ли? — попита я той чудно смекчено и топло.
— Ще дойда. Бог да ти заплати! Щом казваш, ще дойда…
Той подкара конете и веднага зави пред кръчмата, а Ханка, без да чака баща си, който тъкмо слизаше от Бартековата шейна, се затича към къщи.
Вътре беше тъмно и така студено, та изглеждаше по-лошо от вън. Децата спяха завити в леглото под пухения юрган; тя се зае бързо за готвене и за другите вечерни грижи; и постоянно мислеше за тази чудна среща с Борина.