— Не, ако ще да пукнеш, няма да дойда; Антек ще ме утрепе! — викна тя със злоба, но в същото време се появиха и други, твърде спокойни мисли у нея, а с тях и бунт срещу мъжа й.
Ами как, зарад кого изстрада тя най-много, ако не зарад него! Наистина, Борина приписа земята на оная свиня и ги изгони, но Антек пръв налетя да го бие и винаги лаеше срещу него; ето затова стана той толкова зъл… Имаше право, всеки би сторил това, земята е негова и на децата, но докато е жив, ако ще, ще даде, ако не ще, няма. А пък как меко рече: „Ела!“ За децата, за всичко пита! Разбира се, и половината на тази беда и унижение нямаше да ги сполети, ако Антек не беше се повлякъл с оная кучка! Тук старият не е виновен, не!
Различно мислеше и тълкуваше тя и ядът към стария все повече намаляваше у нея.
Довлече се и Билица, тъй премръзнал и тъй страшно изморен, че цял час се разгрява пред огнището, преди да започне да разказва как бил вече съвсем капнал и щял да умре от студ под дървото, ако не бил Борина.
— Видя ме и искаше да ме вземе на шейната, но като му казах, че ти си напред, остави ме на Бартек, а той препусна конете да те стигне…
— Така ли! Нищо не ми каза за това.
— Корав е той само наглед, за да го не познае човек.
След вечеря, когато добре нахранените деца заспаха пак, увити в юргана, Ханка седна пред огъня да преде останалата вълна на органистката, а старият все се грееше, поглеждаше плахо, храчеше, събираше решителност и на края рече боязливо:
— Помири се с него; не гледай Антек, а гледай себе си и децата!
— Лесно е да се каже.
— Ами нали той пръв ти рече добра дума, ти забрави яда си. В къщи у него е ад… ако не днеска, утре ще изгони Ягна и ще остане сам… Южка не ще може да излезе наглава с толчава къща. Борина не е още стар, ама и той всичко не може да направи, да нагледа… Добре ще е да имаш за тогава неговата милост… трябва да се погрижиш за това… Ще си му подръки, когато му дойде времето… то не се знае как ще стане… може пък да ви повика… няма да изтраеш тая сиромашия ти, няма…
При тия думи тя изпусна вретеното, подпря глава на хурката и се замисли дълбоко върху своята участ, като обмисляше полека бащините си съвети.
А старият си нареди постелята и попита тихо:
— Говори ли по пътя с тебе?
Тя му разказа всичко.
— Тогава иди, дъще, тичай, ако ще би още утре иди при него, щом те вика, тичай… само за себе си и за децата си гледай… дръж се със стария… бъди му слънце… бъди добра към него… кроткото агне от две майки суче… със злина никой още не е покорил света… и Антек ще се върне при тебе… дявола го е подлудил и го размята по света… но веднага ще разбере и ще се върне… Господ ти дава добър час да се измъкнеш от тая беднотия, та не слушай никого и тичай…
Дълго я наговорва и убеждава той, но като не дочака никакъв отговор, млъкна загрижен, оправи постелята си и си легна тихичко. Ханка остана да преде, като мислеше върху съветите му.
Понякога поглеждаше през прозореца да види дали Антек не си иде, но нищо не се чуваше.
Пак сядаше да работи, но днес не можеше да преде — нишката й се късаше или пък вретеното изпадаше от ръцете й, защото все по-внимателно разсъждаваше върху думите на баща си.
„Може и тъй да стане; може би ще дойде и такъв час, та да я повика…“
И полека-лека, още не определено, пълно с колебание, се възмогваше у нея желанието за помирение и връщане у стария.
„Трима теглим неволята, а не след дълго ще бъдем и четирима! — де ще мога тогава да излезна наглава?“
Тя вече не мислеше за Антек — в този миг не го слагаше в сметката, — виждаше само себе си и децата, сама се чувствуваше готова да се застъпи за всички. Ами как, към кого ще се обърне? Кой ще й помогне? Навярно само един бог или Борина!
Замечта се тя: нека само да се докопа пак до стопанството, нека само да усети пак почва под краката си, и така ще се прилепи към нея, така ще се забие с цялата си душа и с ноктите си в нея, че никой не ще я откъсне и не ще й надвие. Надеждата у нея растеше заедно с такъв изблик на сили, че тя се разпъваше от вътрешна мощ, неотстъпчивост и смелост, огньове преминаваха по нея, очите й засвяткаха… чувствуваше се вече там, у Боринови, разпореждаше всичко, господарка беше…
Дълго, може би досред нощ, прекара тя в мечти и едновременно вземаше решение веднага на сутринта, както й каза, да забере децата и да отиде при стария, та ако ще би Антек не знам как да забранява, ако ще би и да я пребива, няма да го слуша и този добър случай няма да напусне. Тя почувствува в себе си непреодолима сила за борба, ако ще би с цял свят, не се колебаеше вече и от нищо не се боеше!