— Покажете си майсториите, па може би ще се намери в килера нещо за вас — рече Клемб.
— Ей сега ще покажем! Хей, свири, свирко, играй, мецо, играй! — рече мечкарят, като удари мечката с тоягата, при което свирката подхвана съответна песен, момчетата тупнаха с тояги по пода и заподвикваха след нея, водачът издаваше различни животински гласове, а мецата почна да скача на четири крака, движеше уши, клатеше език, дърпаше се, подгонваше момичетата, а водачът уж я възпираше, но биеше с топката наоколо, когото стигнеше, и викаше:
— Щом не си найде мъжина, на ти, бабо, граховина!
Вдигна се шум, врясък, бъркотия, тичане насам-натам, гоненици, писъци и такава веселост настана в къщи, че се хващаха за коремите от смях, а пък мечката все правеше шеги и фокуси, търкаляше се по пода, ревеше, скачаше смешно или пък прегръщаше момичетата с дървените си ръце и ги помъкваше да танцуват в такта на Михаловата свирка, а набедените мечкари така пригласяха, та чудно как старата къща не се събори от тия гоненици, врясъци и смехове.
Клембовица ги дари богато, те излязоха най-сетне, но дълго време още се чуваха по пътя крясъците и лаенето на кучетата.
— Кой беше мечката? — попита Соховица, когато поутихна малко.
— Яшек Превратния, не го ли позна?
— Не можах да го позная под тая кожена маска.
— Колко за дяволии има ум, глупака му — забеляза Кобусовица.
— Казваш това, като че ли Яшек е съвсем глупав! — защищаваше го Настка, а Матеуш й помагаше и разказваше различни неща за него, че той е само нерешителен, но не и глупав, и тъй го бранеше, че никой не му се противеше, само досетливи, тайни усмивки започнаха да се явяват на лицата.
Насядаха пак на предишните си места и весело разговаряха, а момичетата начело с Южка като най-смела натиснаха Рохо при огнището и почнаха да настояват, да му се умилкват да им разправи някоя история, както през есента у Боринови.
— А помниш ли, Южке, какво приказвах тогава?
— Как да не помня! За кученцето на Исус Христос!
— Щом искате, ще ви разкажа сега за царете.
Те примъкнаха столчето му под лампата, поразстъпиха се малко, та седна насред също като някой стар, посивял дъб на поляна, заграден в полукръг с гъсти наведени храсти, и почна да разказва бавно и тихо.
Тишина обзе цялата стая, само вретената бръмчеха, понякога огънят изпращеше в огнището или прошумеше някоя въздишка — а Рохо разказваше различни чудесии и истории за царе, за страшни войни, за планини, в които спи омагьосана войска и чака да затръбят тръби, за да се събуди и да нападне неприятелите, да ги разбие и да очисти земята от злото; за грамадни замъци със златни стаи, където омагьосани царски дъщери, облечени в бели наметала, плачат през лунни нощи и чакат да се яви спасителят им, където из празните стаи всяка нощ свири музика, устройват се забави, хора се събират, но щом петелът пропее, всичко изчезва и ляга пак в гробовете; за страни, където хората са като дървета, където има юнаци, които мятат планини, където има неизчерпаеми съкровища, пазени от пъклени змейове, където има жар-птици, където има набити с гвоздеи легла, тояги, които сами бият, божества Лели-Полели, самодиви, вампири, страхотии, магии, чудесии! И много още други чудни неща, дори не за вярване, та слушателите изпущаха вретената си, а душите им се носеха по омагьосани светове, очите горяха, сълзи течеха от неизказано умиление и чудно как сърцата не изскачаха из гърдите от прискърбие и почуда.
Най-сетне той разказа за оня цар, когото велможите за присмех наричали селски цар, защото бил народен господар, справедлив и правел добро на целия народ. Разказа за неговите страхотни войни, за странствуването му, за преобличането му в селски дрехи, с които ходел из селата, сприятелявал се с хората, узнавал къде какво лошо ставало, поправял злото, потушавал злобата, а след това, за да бъде наедно със селяните, оженил се за дъщерята на един селски стопанин близо до Краков, София се казвала, от нея той имал деца, завел ги в краковския замък и оттам управлявал дълго време като най-добър баща и пръв владетел на народа.
Всички все по-внимателно слушаха, не продущаха нито дума и дори задържаха дъха си, само и само да не прекъснат тази верига от чудеса. А пък Ягуша съвсем не можеше да преде, ръцете й отпаднаха, тя наведе глава и подпряла буза на къделята, потопи сините си просълзени очи в лицето на Рохо, който й се струваше като някой светия, слязъл от иконите, понеже и приличаше на светия — с побелялата си коса, с дългата си бяла брада и с онези бледи, загледани нейде в друг свят очи, — слушаше го с цялата си душа, с всичката сила на твърде чувствителното си сърце и тъй топло поглъщаше разказите му, че едвам дишаше от вълнение, всичко като живо й се представяше и вървеше там, където я водеше той с думите си, но най-вече плени сърцето й историята за царя и дъщерята на селския стопанин. Божичко, колко хубаво й се стори!