Не обърнаха внимание на това и никак не видяха, че после, когато кучетата млъкнаха, някакво лице мина под прозореца и тъй бързо изчезна, та само едно от момичетата извика уплашено, като търкаше смаяно очите си.
— Там някой ходи до прозорците! — извика то.
— Чува се как снега хрупти под краката му.
— Като че ли се покачваше по стената!
Всички замряха, като се вслушваха и се страхуваха да се помръднат от мястото си; изведнъж ги обзе тревога.
— Кой за каквото бае, това ще го замае! — шепнеше някоя уплашено.
Разправяхте за дявола, та може и да е чул и да оглежда сега кого да вземе!
— Господи, света Богородичке!
— Я вижте, момчета, никого няма там; навярно кучетата лудеят по снега.
— Ами, нали видях добре през прозореца, глава като шиник и очите червени!
— Така ти се е сторило — рече Рохо и понеже никой не пожела да погледне, той сам излезе вън, за да успокои всичките.
— Ще ви разкажа историята за Божата майка и веднага ще изчезнат всичките ви привидения — рече той и седна на предишното си място. Поуспокоиха се, но час по час някой вдигаше поглед към прозореца и трепереше от таен страх.
Това било много отдавна, преди векове, само в старите книги го има написано… В едно село при Краков живеел един селянин. Името му било Казимеж, а му викали на прякор Ястреба. Отдавна живеел той там, бил от добър род и богат, сеел много ниви, имал си и гора, къща като чифлик и воденичка на потока. Дал му господ, та всичко му вървяло: сенарниците му винаги пълни, парички си имал скътани, децата му били здрави и жената добра, защото бил добър човек, умен, разумен, смирен и справедлив за всяко създание.
Той ръководел селското събрание като баща, грижел се за бедните, защищавал правдината, не претоварвал хората с данъци, във всичко бил честен и пръв, когато трябвало да се помогне на ближния и да се подкрепи.
Живеел си той тихо, спокойно и честито като в рай.
Веднъж царят почнал да свиква народа на война против неверниците.
Ястреба се силно загрижил, защото му било мъчно да остави дома си и да отиде в лютия бой.
Но царския пратеник стоял на вратата и настоявал.
Голяма война изглеждало да бъде: мръсен турчин идвал към полската държава, селата палел, черквите разграбвал, свещениците клал, а народа избивал или навръзвал и откарвал в погански краища.
Трябвало да се приготви и да тръгне за защита.
Вечно спасение чака онзи, който на драго сърце дава главата си за своите и за светата вяра.
Тогава Ястреба свикал селско събрание, избрал по-силните момчета, събрал коне, коли и сутринта след черковна служба тръгнал с тях.
И цялото село с плач и вайкане ги изпратило чак до Ченстоховския кръст, който бил на кръстопътя.
Година-две бил той на война и после вече нищо не се чувало за него.
Другите отдавна се завърнали по домовете си, а Ястреба го нямало и нямало; мислили или че е убит, или че го е турчина поробил, за което изтихом просяците и скитниците различно приказвали…
Най-сетне на третата година, рано през пролетта се завърнал, но самичък, без слугите си, без колите и конете, пеши, избеднял, съсипан, само с патерица като същински просяк…
Поблагодарил той горещо на света Богородичка, че му помогнала да си отиде в своята земя, и забързал към селото си…
Никой го не посрещнал, никой го не познал, дори от кучетата трябвало да се брани.
Пристига той пред своята къща, потрива очи и нищо не може да познае…
Господи, света Богородичке! Няма ни гумна, няма ни конюшни, няма ни градини, плетища дори няма, а от добитъка нито следа… от къщата пък само обгорели стени… децата ги няма… пусто… страшно… само болната му жена се измъкнала из купчина слама, за да го срещне, и заплакала с горчиви сълзи!
Сякаш гръм го ударил!
Ето какво било: когато той воювал и побеждавал божиите врагове, настанал мор и изморил всичките му деца… гръм запалил къщата му… вълци издавили стадата му… лоши хора разграбили… съседите отнели земята му… суша изгорила посевите… градушка убила останалото… и не останало нищо, само една земя и едно небе.
Седял той на прага като убит, а надвечер, когато камбаната забила за вечерня, скочил и със страшен глас почнал да проклина и да се заканва!
Жена му всуе го успокоявала, всуе падала пред краката му и го молила; той проклинал и проклинал, че нахалос проливал кръвта си за бога, нахалос защищавал черквите, нахалос мъкнел ранените, търпял глад, нахалос и нахалос бил честен и набожен — въпреки това господ го напуснал и обрекъл на гибел!