— Исках дома да избягам, ама ти ме принуди…
— Не искаше ли, а, Ягушо?…
— Ех, неведнъж си мислех да се случи тъй… неведнъж…
— Мислила си! Мислила си — прошепна той страстно.
— Как да не съм мислила, Янтоше! Винаги, винаги… Там зад прелеза не е добре…
— Вярно… тука никой няма да ни изплаши… сами сме…
— Сами!… И такава тъмница е… и… — шепнеше тя, като се хвърляше на шията му и го прегръщаше с всичката сила на лудостта и любовта си…
По полето вече не духаше, само от време на време вятърът кротко полъхваше като нежен шепот и разхлаждаше разпалените им лица. Нямаше ни луна, ни светли звезди, небето висеше ниско, омотано в нечистите и разкъсани руна на облаците и покриваше пустите и голи угари като черда кафяви волове, а далнините се мяркаха като през сив провлечен дим и целият свят изглеждаше като изтъкан от мъгли, от трепетен мрак и от развълнуван мътеж.
Дълбок, обезпокоителен и едва усещан шум се носеше из въздуха, сякаш плуваше откъм потъналите в нощта гори или от облаците, от онези диви пропасти, из които час по час излитаха стада бели облаци и бързо избягваха като гонено от ястреби ято от пролетни птици.
Нощта бе тъмна и мъчителна, глуха и пълна с чудно движение, пълна с уплаха и неуловими трепети, тревожни шумове, притаени привидения и внезапни явления на необясними и ужасяващи неща. Понякога изведнъж изпод лавините на мрака проблясваше призрачната бледност на снеговете или някакви ледени, влажни, загнили блясъци пълзяха със змиевидни извивки през сенките; ту за миг нощта затваряше клепачи и мрачина падаше като черен, непрогледен, проливен дъжд и целият свят изчезваше, та очите не можеха за нищо да се заловят, потъваха безсилно на самото дъно на ужаса и душата се вкаменяваше, притисната от глухата гробна мъртвина; понякога се продираха завесите на сенките, разпукваха се, сякаш от гръм разпрани, и през страхотните пропасти на облаците можеше да се видят в далечината сините голини на обсеяното със звезди тихо небе.
Ту пак откъм полето или откъм къщите, от небето или от потъналите далнини, неизвестно откъде, се носеха разпръснати, сякаш пълзящи гласове, някакви блясъци, някакви залутани екове, привидения от звуци и от отдавна умрели и блуждаещи по света неща, течеха в скръбно хоро и неизвестно къде изчезваха като мъртвите звездни светлини.
Но те бяха ослепели за всичко, буря възбушува в тях, растеше и всеки миг се усилваше, преливаше се от сърце в сърце като порой от парливи и неизразими желания, от светкавични погледи, от трепети на болка, внезапни тревоги, горещи целувки, преплетени, несвързани и с ослепителен блясък думи, като удари на диви гръмотевици — от смъртни онемявания, от трогателност и в същото време от такава прелест, че се задушаваха в прегръдки, мачкаха се до болка, дращеха се просто с нокти, сякаш искаха да изтръгнат вътрешностите си, да се окъпят в насладите на мъката и премрежили очи, не виждаха нищо, дори и себе си.
И понесени от любовен вихър, ослепели за всичко, обезумели, лишени от памет, стопени един в друг като две пламнали главни, те се носеха в тази непрогледна нощ, в пустошта и в глухата самота, за да се отдадат един на друг до смърт, до дъното на душите си, изяждани от вечния глад на очакването.
Не можеха вече да говорят, само несъзнателни викове се изтръгваха някъде от вътрешността им, само сподавени, откъслечни и бързи като огнени извори шепоти, думи, изгубени и опиянени от лудост, погледи, които разяждаха до мозъка на костите, погледи, обезсилени от безумие, погледи на урагани, които връхлитат един върху друг, докато ги обхванаха такива страшни тръпки на желание, че се притиснаха в диво скимтене и паднаха в пълна несвяст…
Целият свят закипя и заедно с тях се сгромоляса в огнени пропасти…
— Ума си губя вече…
— Не викай… тихо, Ягушо!…
— Не мога да не викам… ще побеснея!
— Сърцето ми ще се пръсне!
— Ще изгори… за бога, пусни ме… дай ми да си поема дъх…
— Божичко… ще умра… Божичко!
— Едничка моя…
— Янтоше! Янтоше!…
… Както някои скрити под земята живителни сокове се събуждат всяка пролет, набъбват от безсмъртно желание, стремят се един към друг през всички житейски пречки, плуват чак от краищата на земята, по небесата обикалят, докато се срещнат и загинат един в друг и заченат в светата тайна, за да застанат след това със смаяни очи: като пролетно време или като цвят, като човешка душа или като шум на раззеленели дървета — също така и те се стремяха през дълъг копнеж един към друг, през дни на мъка, през сиви, дълги, празни дни, докато се намериха и с еднакъв, непобедим вик на похотта паднаха в прегръдките си, притискаха се силно като борове, когато ги буря из корен изтръгне и разбити ги хвърли един връз друг, та се прегърнат с отчаяние, с всичката си сила, та се люлеят с предсмъртни усилия, борят се, поклащат се, докато потънат заедно в лютата смърт…