А нощта ги засланяше и оплиташе, за да стане това, което е предназначено…
Нейде в тъмнината почнаха да се свикват яребици и тъй близко, че можеше да се чуе как цялото им ято иде насам, разнесе се бързо шум като на криле, които се повдигат за хвърчене и се удрят от снега, или пък отделни тъжни гласове цепеха тишината, а откъм село, което, види се, не бе далече, се откъсваха потиснати и мощни кукуригания на петли.
— Късно е вече… — шепнеше тя неспокойно.
— Далече е още до среднощ, времето ще се промени, затова пеят петлите…
— Ще се постопли то…
— Разбира се, снега поомекна…
Близко някъде, сякаш зад купчината камъни, под която седяха, заврякаха и се загониха зайци, залудуваха като на сватба, цяла дружина прелетя край тях, та те дори подскочиха уплашени.
— Пърцат се, дяволите, и така заслепяват, че и човека не виждат. На пролет мирише.
— Помислих, че е някакъв звяр…
— Я по-тихо, приклекни! — прошепна той с изплашен глас.
И те се сгушиха мълчаливо до купчината камъни. Из разбелената от снежния блясък тъмнина почнаха да се показват някакви дълги и пълзящи сенки… движеха се бавно… крадешком или пък съвсем изчезваха, сякаш в земята потъваха, та оставаха да светят само едни очи като светулки из шубраците; имаше може би петдесетина крачки до тях, те веднага се превлякоха и изчезнаха напълно в мрака, когато изведнъж се разнесе кратък, болезнен, смъртен заешки врясък, после силно тупане, шум от хъркане, някаква ужасна борба, хрущене на мачкани кости, грозно ръмжене и пак дълбоко и ненарушимо мълчание се възцари наоколо.
— Вълци изядоха едно зайче.
— Дали не са подушили и нас!
— Оттатък духа вятъра, не ще да са.
— Страх ме е… да си идем вече… студ ме пронизва… — рече Ягна и потръпна.
Той я прегърна и я разгряваше с такива целувки, че изведнъж забравиха за всичко, прехванаха се яко през кръста и тръгнаха по една пътека, която се случи под краката им. Вървяха те и тежко се поклащаха като движение на дървета, натегнали от извънредно много цвят и леко полюлявани в бръмченето на пчелен рояк…
Мълчеха. Само млясък на целувки, шум на въздишки; страстни възклицания, глухо мъркане на опиянение, радостен туптеж на сърцата ги обгърна — като трепетен жар на пролетни поля: те бяха като цъфнала напролет полска шир, потънала в светъл звън на радост, защото също така разцъфваха и техните очи, също така дишаха с горещото дихание на нажежените в слънчев пожар поля, дишаха с трептенето на растящите треви, с ромона и блясъка на потоците, със сподавения писък на птиците. Сърцата им туптяха в едно с тази свещена земя, погледите бяха като тежък, плодоносен ябълков цвят, а тихите, редки, смислени думи извираха от самото дъно на душите им като ослепителни пъпки по дърветата в майски зори, а дишането им беше като полъх, който гали току-що поникнала нива, душите — като пролетен слънчев ден, като вретенили ниви, огласяни от песни на чучулиги, изпълнени с блясъци, шум, лъскава зеленина и с несломима радост от живота…
Или пък изведнъж млъкваха, спираха се и потъваха в мрака на някаква пропаст, както когато облак закрие слънцето и светът утихне, помрачи се и изчезне за миг в жалба и уплаха…
Но веднага пак се сепваха от своето онемяване, радост като пожар избухваше в душите им и ги окриляше с такава сила на щастие и така ги подемаше към поднебесен полет, че без да знаят, избухваха в страстна и съвсем безсъзнателна песен…
Люлееха се в такта на гласовете, които сякаш удряха с крила от небесни дъги и се пръскаха като звезден и разпален изблик от звукове в замрялата и пуста нощ.
Нищо вече не знаеха. Притиснати един до друг, те вървяха безволни, изгубени в себе си и безпаметни, пияни само от оная свръхчовешка сила на чувството, която ги носеше извън света и се късаше в нестройна, сплетена, почти без думи песен.
… Дива и възбудена песен се лееше като луд поток из накипелите сърца и се носеше по цял свят с победния вик на любовта…
И като огнен храст пламтеше в хаоса на мрака и на нощната непрогледност…