И понякога беше като тежък гръмлив клокот на води, които разкъсват ледени окови…
Звънеше като едва чуто позвънване и сладко шумолене, като вълна по разлюлени в слънцето ниви…
Разкъсваха се златните вериги на бремето, разпръсваха се по вятъра и ръждясали се влачеха тежко по нивите, та се чуваха като крясъци на нощта, ту като безсилно хлипане, ту като сиротинско призоваване, като глас на погибел и уплаха…
И замираха в гробна тишина.
Но след миг политаха безумно като уплашени птици към слънцето, сърцата им се изпълваха с такава мощ да полет и гибел във всичко, че избухваха като ослепителен химн на унес, като молитвена песен на цялата земя, като безсмъртен вик на битието.
— Ягушо! — шепнеше той с изумен глас, като че ли сега я забелязваше при себе си.
— Ами ето ме! — отвърна тя някак сълзливо и тихо.
Те се озоваха на пътеката, която водеше покрай селото зад плевните, но вече откъм Боринови.
Изведнъж Ягна започна да плаче.
— Що ти е?
— Та знам ли?… Нещо ме стегна и сълзите сами се леят.
Той се много угрижи; седнаха върху издадените кръстосани греди на една плевня, той я прехвана силно и я прегърна, тя като детенце се сгуши на гърдите му, загледа нейде в себе си, а сълзите като роса от цветове капеха от очите й. Той ги изтриваше с длан или с ръкава си, но те постоянно течеха…
— Страх ли те е?
— Защо пък ще ме е страх! Само че такава тишина ме обзема, като че смъртта е застанала отпреде ми и така ме повдига, така ме понася, че на небето бих увиснала и с облаците бих се понесла по целия свят.
Той нищо не отвърна, млъкнаха и двамата. Изведнъж в душите им притъмня, някаква сянка падна и помрачи ясните им глъбини, проникна ги с чудно болезнена мъка, та се устремиха още повече един към друг, все повече търсеха в себе си някаква опора и все повече се унасяха към някакъв възмечтан свят…
Задуха вятър, дърветата тревожно се залюляха и ги посипваха с мокър сняг. Награмадените и тежки облаци изведнъж погнаха да се разкъсват и да бягат в разни посоки и тих разтреперан стон повея над снеговете.
— Трябва да си вървя, късно е вече — пошепна тя, като подстана.
— Не бой се, още не ще да са заспали, чуват се гласове по пътя, навярно се разиждат от Клембови.
— Оставила съм при доенето чебурите, та кравите ще си изпотрошат краката.
И млъкнаха, защото някакви гласове се раздадоха наблизо и се изгубиха; но нейде отстрана, като че в същата пътечка, захрущя снегът и някаква висока сянка се замярка тъй очертано, че те скочиха на крака.
— Има някой там… само че се притаи до плета.
— Така ти се е видяло… понякога такива сенки вървят след облаците.
И те дълго се вслушваха и се взираха в тъмнината.
— Да идем в сенарника, там е по-тихо! — пошепна той разпалено.
Всеки миг те се озъртаха с тревога, заставаха със затаен дъх и слушаха, но наоколо беше тихо и мъртво; бързо и предпазливо се доближиха до сенарника и се пъхнаха в дълбоката дупка, която се чернееше току над земята.
Пак потъмня светът, облаците се сгъстиха в непрогледна маса, бледите светлини угаснаха, нощта сякаш склопи клепачи и потъна в дълбок сън. Вятърът отмина без следа, още по-дълбока и още по-неспокойна тишина лъхаше, та можеше да се чуе треперенето на наведените под снега дървета и далечен далечен шум на вода, пусната върху воденични колела, а след доста време снегът по пътечката пак захруптя: вече ясно се чуваха тихи, предпазливи, сякаш вълчи стъпки… Някаква сянка се откъсна от стените и наведена се промъкваше по снега, беше все по-близко, ставаше по-голяма, спираше се всеки миг и пак тръгваше… сви зад сенарника откъм полето, допълзя почти под дупката и дълго се ослушваше.
После се промъкна към прелеза и се скри под дърветата…
Не мина много и сянката отново се показа, като влачеше след себе си грамадно бреме слама, спря се за миг, ослуша се и скочи към сенарника, затъкна дупката с бремето… драсна кибрит и огънят мигом засвети по сламата, зашумя, блеснаха хиляди езици и след миг избухна като кървав плащ и обгърна цялата страна на сенарника…
А Борина, наведен, страшен като мъртвец, седеше на пост с вила в ръка.
Те изведнъж разбраха какво става: кървавите блясъци взеха да се провират вътре и хаплив пушек запълни ямата, те скочиха с писък, удряха се в стените и не знаеха къде остана изходът, полудяха от страх и едвам дишаха, докато най-сетне Антек по някакво чудо улучи втикнатото бреме, наблегна с все сила и заедно с него падна на земята, но преди да скочи, старият се хвърли върху му и забоде вилата в земята; не го засегна, тъй като Антек скочи и преди старият да повтори, блъсна го с пестници в гърдите и изчезна.